Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
Два етажа по-нагоре паянтова врата я изведе на покрива, на слънчевата светлина и в жегата. Дори под преките лъчи на слънцето беше по-поносимо, отколкото в спалното помещение долу.
Простори, накачени с поли фа син и панталони, се поклащаха на морския бриз. Слънцето се спускаше към залез и огряваше храмовете. Водата в каналите и в река Чао Фрая искреше. Задвижвани с пружинници лодки и трикорпусни ветроходи се плъзгаха по нея като по червено огледало.
Хоризонтът на север се губеше в оранжевата мъгла на горяща тор и тропическа влага, но някъде там, ако можеше да се вярва на бледоликия фаранг с шева, живееха пружинки. Някъде отвъд армиите, които се сражаваха за дял от въглищата, нефрита и опиума, я чакаше нейното изгубено племе. Защото тя всъщност не беше японка; и преди, и сега беше момиче на пружина. Истинският ѝ клан я чакаше. Трябваше да намери начин да стигне до него.
Задържа още миг жадния си поглед натам, после отиде при кофата, която беше оставила предната вечер. На горните етажи вода нямаше, налягането не я качваше толкова високо, а да се къпе при обществените помпи беше излишен риск — затова всяка вечер Емико мъкнеше кофата по стълбите към покрива и я оставяше там за следващия ден.
Изкъпа се в уединението на откритото небе и залязващото слънце. За нея това беше ритуал, пречистване. Кофа вода и малко парченце сапун. Клекна до кофата и започна да се облива с топлата вода. Къпането беше прецизна церемония, отрепетирани движения в строга последователност като при традиционния японски танц джо но май, движения икономични до фанатизъм.
Изля един черпак на главата си. Водата обля лицето ѝ, стече се по гърдите, ребрата и бедрата ѝ, покапа по горещия бетон. Още един черпак, който напои черната ѝ коса, водата се стече по гърба ѝ, раздели се на две около ханша ѝ. Трети черпак обля кожата ѝ като живак. А после сапунът — втриваше го в косата си и в кожата си, изтъркваше омерзението от предишната нощ, докато цялата не се загърна в дантелен пеньоар от пяна. После пак кофата и черпакът, и изплакването, също толкова грижливо и отрепетирано като в началото.
Водата отмиваше сапунената пяна и мръсотията, отми дори част от срама. Потта, алкохола, солената влага на семенна течност и деградация, тях Емико можеше да отмие. Толкоз ѝ стигаше. Твърде уморена беше да се изтърка повторно. Винаги беше твърде уморена заради жегата.
Вече се беше изплакнала, но в кофата имаше още малко вода. Емико гребна с черпака и пи на големи глътки. А после в пристъп на нетипично прахосничество изля кофата на главата си с чувство близко до катарзис. И в този миг, докато водата я обливаше, преди да се разлее с плисък около краката ѝ, се почувства чиста.
На улицата направи опит да се слее с общия пулс на града. Мидзуми-сенсей я беше научила да ходи по определени начини, да акцентира и разкраси неравномерните движения на своя вид. Но ако внимаваше много, ако се бореше постоянно с природата и обучението си — ако беше с пола фа син и държеше ръцете си плътно до тялото, — Емико почти можеше да мине за нормален човек.
Шивачки бяха накацали покрай тротоарите с педални шевни машини и чакаха вечерната търговия. Продавачи на закуски редяха на спретнати купчинки изостаналата си стока и чакаха последните клиенти. Нощни сергии за храна разпъваха походни масички и столове на самата улица, ритуалното настъпление, което бе знак за края на деня и началото на живота в тропическия град.
Емико се опитваше да не зяпа открито навалицата — отдавна не беше поемала риска да излезе навън по светло. Когато я купи, Роли ѝ даде изрични указания. Не можел да я задържи в кулата на булевард „Плоенчит“ — дори курвите, сводниците и пристрастените към опиума трябвало да се съобразяват с известни ограничения, — затова щял да я настани в коптор, където подкупите били по-ниски, а обитателите не били толкова придирчиви към съседите си. Указанията му бяха пределно ясни — да се движи из града само нощем, като избягва осветените части, да идва право в клуба и после да се прибира право вкъщи. От това зависело оцеляването ѝ, така каза.
Беше напрегната. Повечето хора едва ли биха я погледнали и веднъж. Хубавото на разходките по светло беше, че през деня хората бяха твърде заети със собствените си дела и не даваха пукната пара за създание като нея, дори онези, които забележеха странните ѝ движения. Нощем, под зеления метанов светлик, имаше по-малко очи, но те бяха очи бездейни, надрусани с яба или лаолао, очи, които имаха времето и възможността да се впуснат в преследване.