Империя на бури

Ветросеч полетя надолу в удар, който би разсякъл повечето смъртни наполовина.

Баба й обаче отстъпи назад с такава бързина, че мечът само се плъзна по торса й, разрязвайки плат и кожа в плитка рана между гърдите й. Плисна синя кръв, но Майка Черно-клюна веднага възпря следващия удар на Манон с железните си нокти – толкова твърди, че Ветросеч отскочи от тях.

Манон не погледна дали Тринайсетте са се подчинили на заповедта й. Астерин обаче крещеше; крещеше с всички сили да спрат. Виковете й ставаха все по-далечни, после се напласти само ехото им, сякаш я бяха завлекли в просторна зала.

Не се чу някой да хуква подир тях, сякаш свидетелите бяха твърде втрещени, за да направят нещо. Дотук добре.

Искра и Петра бяха извадили мечовете си и пристъпваха с извадени зъби между матроните си и Манон, отвеждайки Върховните си вещици далеч от опасността.

Сестринството на Майка Черноклюна скочи в атака, но тя разпери ръка срещу тях.

– Не се бъркайте – нареди им задъхано.

Манон обикаляше баба си с хищнически поглед. Синя кръв се стичаше по гърдите на Майка Черноклюна. Само сантиметър по-дълбоко, и щеше да е мъртва.

Мъртва.

Баба й оголи ръждивите си зъби.

– Моя е. – Тя посочи с брадичка към Манон. – Ще го направим по древния начин.

Стомахът на Манон се преобърна, но тя прибра меча си в ножницата.

С едно движение на китките извади железните си нокти, а като тракна с челюст, зъбите й също изскочиха.

– Да видим колко те бива, Водачке на Крилото – изсъска баба й и я нападна.

Манон никога не беше виждала баба си в бой, дори не беше тренирала с нея.

И се питаше дали не е така, защото Майка Черноклюна не желаеше останалите да знаят колко е ловка.

Манон едва се измъкна от ноктите, устремени към лицето й, към врата й, към корема й, отстъпвайки една крачка, две, три.

Трябваше да оцелее достатъчно дълго, че Тринайсетте да излетят в небето.

Матроната посегна към бузата й и тя парира удара с лакът, блъсвайки го силно в предмишницата на баба си. Тя изрева от болка и Манон й се изплъзна.

– Сега не е толкова лесно да ме раниш, нали, Манон Черноклюна? – рече задъхано баба й, докато Манон я обикаляше, впила поглед в очите й. Вещиците около тях не смееха да помръднат, Тринайсетте бяха изчезнали до една. Тя почти си отдъхна от облекчение. Сега оставаше само да занимава баба си достатъчно дълго, че да не даде на свидетелките заповед да ги догонят. – Много по-лесно е с меча, оръжието на страхливите човеци. – Кипеше от ярост баба й. – Със зъбите и ноктите... Трябва да си истински решена.

Двете се вкопчиха една в друга и с всяко замахване, с всеки предпазен ход по една съществена частица от нея се пропукваше. Отново прекъснаха схватката.

– Също толкова жалка си, колкото майка си – изсъска баба й. – Сигурно и ще умреш като нея... с моите зъби в гърлото си.

Майка й, която тя самата бе убила, напускайки тялото й, която бе умряла при раждането й...