Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Трите грации са много известна класическа тема от античните текстове. Хораций, Хезиод и Сенека ги определят като Аглая, Ефросина и Талия. Те били три сестри, символизиращи взаимната изгода, тъй като едната сестра дава, втората получава, а третата връща услугата.
— В такъв случай — позволих си да го прекъсна — идеята за алианс не е никак неразумна. Иначе защо тази флотилия или както я нарекоха — на „Бисто“, се е запътила към Неапол?
— Възможно е — кимна той и като че леко се оживи.
— Ето че знанията ти имат значение и помагат! — поощрих го аз. — И какво още знаеш?
— Всъщност далеч по-голямо значение за нас в случая имат не въпросните велики писатели, а фактът, че Марсилио Фичино е написал писмо относно Трите грации до Лоренцо Пиерфранческо де Медичи.
— Чакай, чакай! Кой на кой и какво е писал?
— На кого — поправи ме монахът.
Плеснах нетърпеливо с ръце, а той схвана намека и продължи:
— Марсилио Фичино е лирик от двора на Медичите.
— А не беше ли някакъв си Поли, а? Онзи, за когото толкова приказвахте с чичо ти?
— Имаш предвид Полициано, който е написал „Стансите“, върху които, според мен, се базира „Примавера“. Да, той действително е поет лауреат, но пък в двора на Флоренция има много поети. Знаеш, че този град е ключов център на науката и културата.
— Да, знам. Та какво казваше за този Фичино? Че писал на Лоренцо де Медичи за грациите, така ли?
— Не Лоренцо Великолепния, а Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи, любимият по-малък братовчед на Великолепния. Онзи, който живее в Кастело. Хората твърдят, че Лоренцо Великолепния е по-близък с Лоренцо ди Пиерфранческо, отколкото със собствените си синове.
Тук той сведе очи и аз веднага разбрах колко страда по загубата на любимия си чичо. Опитах се да го върна на темата, като подметнах:
— Ясно. И после?
— Лоренцо ди Пиерфранческо е покровителят на Ботичели. Поръчвал му е множество картини и бих бил много изненадан, ако и „Пролетта“ не е сред тях.
Като че ли започна да ми просветва.
— И какво се казва в онова писмо? — извиках. — Чакай! Първо ми кажи откъде изобщо знаеш за него?
— Защото съм амануенсис.
— Ама… какво?
— Амануенсис. Манастирски писар. Тъй като тези поетични писма съдържат красива проза и достойна лирика, Лоренцо ди Пиерфранческо ги заема на манастира „Санта Кроче“, за да бъдат преписани.
Тук за пореден път бях силно впечатлена от уменията му — сигурно най-вече, защото лично аз не можех да изпиша дори „гъз“ на вратата на нужника.
— Преписваме ги в скрипториума, подвързваме ги в отделни томове и ги оставяме в библиотеката, за да бъдат четени от бъдещите поколения и да даряват радост.
— И какво се казва във въпросното писмо? — провлачих сънливо.
Към този момент вече бях легнала по гръб. Светлината отдавна си беше заминала. Бяхме говорили часове наред и клепките ми вече тежаха. Последното, което чух, преди да заспя, бе нежният му глас.
— „Слънцето осветява всичките ви намерения със светлината си. И накрая Венера, с нейната грациозна красота, винаги украсява онова, което е било намерено.“
Мога да се закълна, че накрая нежно докосна бузата ми. И аз заспах.
Втора глава
Събудих се от звук на повръщане и от сладникавата миризма от изпразване на черва. Зърнах брат Гуидо, приведен о две в ъгъла, с посивяло като стар пергамент лице, в пълна хармония със сивкавата светлина на утрото. Тревогата ми за него се оказа по-силна от отвращението и аз скочих на крака.
— По дяволите! Добре ли си?
— Напълно — промърмори той и ме отпъди с ръка, очевидно засрамен от състоянието си. — Просто морската болест. — Пак повърна, а после, както обикновено става след подобни изпълнения, веднага се почувства по-добре. — Когато бяхме деца, братовчед ми Николо много обичаше да ми се подиграва за това. — Усмихна се болезнено. — Много му беше смешно как наследникът на една морска държава не може да издържа в бурно море.
— Ама вчера ти нямаше нищо! — изтъкнах.
— Не ме ли чу какво казах? — изгледа ме той. — В бурно море! Днес морето е различно — вятърът се е засилил и корабът се носи нагоре-надолу по вълните.
И се оказа прав. Дори и да исках, пак нямаше да мога да го доближа, защото, когато тръгнах напред, подът се надигна и аз се надигнах заедно с него, след което паднах назад. Усмихнах се. Струваше ми се като игра. И не след дълго я овладях.