Рицарят тамплиер: Рицар на Храма
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-9420-71-5
- Переводчик: Гергана Панкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма». Краткое содержание книги:
Една жена в замръзналия Север.
Една война, която ги разделя.
Накрая младият прокажен крал бе онзи, който реши изхода на спора. Той застана на страната на епископа през втория ден на дискусията, когато всички присъстващи на съвета бяха започнали да се отчайват от това, че повече се говореше, отколкото се действаше; а на хоризонта на изток вече нагъсто се виждаха пушеци от пожари.
Армията на Саладин бе тръгнала първо на север към Ибелин, бе превзела и опустошила града и след това бе завила на изток към Йерусалим. От пушеците и от малцината пристигнали бегълци научиха след това, че египетските отряди се бяха пръснали из земите на Рамле, където сега плячкосваха и рушаха всичко по пътя си. Рамле бе собственост на братята д'Ибелин и те поискаха да им бъде позволено да тръгнат начело на кралската армия, тъй като именно те имаха най-много за какво да отмъщават. Кралят веднага даде съгласието си.
Кой щеше да предвожда тамплиерите бе ясно, при условие че великият магистър Одо дьо Сен Аман бе в Ашкелон. Но когато той свика тримата командващи крепости — освен Арн от Газа и Зигфрид дьо Турен и Арнолдо дьо Арагон, командващи Кастел Арналд и Торон дьо Шевалие, въпросът се оказа по-сложен. Великият магистър бе решил, че по време на битката той самият ще се намира до Истинския кръст и флаговете на тамплиерите с лика на Божията майка в центъра на войската. За тази цел щеше да вземе със себе си отбранителен отряд от двадесет рицари.
Следователно един от тях тримата трябваше да поеме командването на обединения тамплиерски отряд. Съгласно правилата това трябваше да бъде Арнолдо дьо Арагон, командващият на Торон дьо Шевалие, тъй като той бе най-възрастен от тримата. След него по ранг идваше командващият на Кастел Арналд — Зигфрид дьо Турен и чак тогава — Арн Готски. Но тъй като Божията майка толкова явно бе закриляла Арн, когато той нападна и победи многократно по-многочислената обсадна войска на мамелюците, те щяха да накърнят добрата воля, която Божията майка им бе показала, ако не поверяха командването на него.
Тримата командващи приеха инструкциите на великия магистър с безизразни лица и се поклониха в знак, че ще се подчинят, без да поставят въпроси. Веднага след това великият магистър ги остави, за да може самият той да планира собствените си дела.
Седяха в една малка и съвсем семпло обзаведена стая за разговори в щаба на тамплиерите в Ашкелон и за кратко настъпи мълчание, преди някой да проговори:
— Говорят, че нашият велик магистър те харесва, Арн Готски, и на мен ми се струва, че той току-що показа това в своето решение — промърмори Арнолдо дьо Арагон недоволно.
— Може би е вярно. Може би е вярно също така, че би било по-разумно командването да бъде поверено на някой от вас двамата, тъй като вашите крепости се намират в тези земи, които вие познавате по-добре и където ще срещнем Саладин — изрече Арн бавно и твърдо, сякаш много добре бе премислил думите си, преди да отговори. — Но утре може би и тримата ще яздим към смъртта си — продължи той след миг хладна тишина в стаята. — Нищо не може в този случай да бъде по-лошо от това да мислим за дребнави лични разногласия, вместо да дадем всичко от себе си.
— Арн е прав, нека обсъдим какво би било най-добре, вместо да мрънкаме един пред друг — процеди Зигфрид дьо Турен между стиснатите си челюсти, при което германският му акцент прозвуча по-странно от обикновено.
След това никой от тримата не повдигна повече въпроса дали великият магистър не бе взел решение, което можеше да се окаже в противоречие с установените правила. Имаха малко време и важни неща за решаване.
Някои от войсковите части бяха лесни за предвижване. Отрядът на тамплиерите щеше да е възможно най-тежък — брони на челата на конете, възможно най-много странични брони, колкото се може по-малко провизии. Всичко това се подразбираше, тъй като единствената възможност за успех се състоеше в това бързо да се създаде положение, в което подвижността на мамелюците по една или друга причина да бъде ограничена и тежестта и силата да бъдат решаващи. При всички други случаи щяха се хвърлят напразно срещу мамелюкската конница и затова нямаше смисъл да се опитват да олекотят товара на конете. Каквото и да правеха, никога нямаше да постигнат бързината и подвижността на врага.
Известно дискутиране изискваше и въпросът дали да разположат отряда на тамплиерите най-отпред или най-отзад на войската. При неочаквано нападение на врага, което най-вероятно би дошло отпред, най-добре би било най-силната част от войската да е там, това би спасило най-много християнски животи.