Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Тримата командващи приеха инструкциите на великия магистър с безизразни лица и се поклониха в знак, че ще се подчинят, без да поставят въпроси. Веднага след това великият магистър ги остави, за да може самият той да планира собствените си дела.

Седяха в една малка и съвсем семпло обзаведена стая за разговори в щаба на тамплиерите в Ашкелон и за кратко настъпи мълчание, преди някой да проговори:

— Говорят, че нашият велик магистър те харесва, Арн Готски, и на мен ми се струва, че той току-що показа това в своето решение — промърмори Арнолдо дьо Арагон недоволно.

— Може би е вярно. Може би е вярно също така, че би било по-разумно командването да бъде поверено на някой от вас двамата, тъй като вашите крепости се намират в тези земи, които вие познавате по-добре и където ще срещнем Саладин — изрече Арн бавно и твърдо, сякаш много добре бе премислил думите си, преди да отговори. — Но утре може би и тримата ще яздим към смъртта си — продължи той след миг хладна тишина в стаята. — Нищо не може в този случай да бъде по-лошо от това да мислим за дребнави лични разногласия, вместо да дадем всичко от себе си.

— Арн е прав, нека обсъдим какво би било най-добре, вместо да мрънкаме един пред друг — процеди Зигфрид дьо Турен между стиснатите си челюсти, при което германският му акцент прозвуча по-странно от обикновено.

След това никой от тримата не повдигна повече въпроса дали великият магистър не бе взел решение, което можеше да се окаже в противоречие с установените правила. Имаха малко време и важни неща за решаване.

Някои от войсковите части бяха лесни за предвижване. Отрядът на тамплиерите щеше да е възможно най-тежък — брони на челата на конете, възможно най-много странични брони, колкото се може по-малко провизии. Всичко това се подразбираше, тъй като единствената възможност за успех се състоеше в това бързо да се създаде положение, в което подвижността на мамелюците по една или друга причина да бъде ограничена и тежестта и силата да бъдат решаващи. При всички други случаи щяха се хвърлят напразно срещу мамелюкската конница и затова нямаше смисъл да се опитват да олекотят товара на конете. Каквото и да правеха, никога нямаше да постигнат бързината и подвижността на врага.

Известно дискутиране изискваше и въпросът дали да разположат отряда на тамплиерите най-отпред или най-отзад на войската. При неочаквано нападение на врага, което най-вероятно би дошло отпред, най-добре би било най-силната част от войската да е там, това би спасило най-много християнски животи.