Рицарят тамплиер: Рицар на Храма
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-9420-71-5
- Переводчик: Гергана Панкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма». Краткое содержание книги:
Една жена в замръзналия Север.
Една война, която ги разделя.
Бяха се отдалечили малко, когато чуха отчаяният вой на египетските пленници, върху които сега се изсипваше отмъщението на жертвите им. Никой не се обърна, за да погледне, никой не продума.
Когато се приближиха до Ашкелон, изглежда още не бяха разкрити. Или бяха имали невероятния късмет да преминат през вражеския обръч от шпиони точно на мястото, за което отговаряха онези сега нещастни насилници на жени. Или пък ги бе водила ръката на Божията майка.
В този момент се приближиха с конете си други от бедуинските шпиони и един през друг заразказваха как е разположен врагът пред Ашкелон. Арн слезе от коня си и заравни с желязната си обувка едно място в пясъка, извади камата си и започна да чертае Ашкелон и стените му. Скоро бе сложил ред в разказа и знаеше как е групирана мамелюкската обсадна войска.
Имаше два варианта за действие. Предвид факта, че гората достигаше Ашкелон, те можеха да се приближат почти непосредствено до врага, ако нападнеха право от изток. Ако имаха късмет, можеха да достигнат на разстояние два дълги хвърлея със стрела, преди да нападнат с пълна сила и скорост. Недостатъкът беше, че в този случай слънцето щеше да свети право в очите им.
Другата възможност бе да тръгнат в широка дъга на североизток и след това на запад и юг. Така щяха да могат на нападнат от север и да избегнат слънцето в очите. Но за сметка на това рискът да бъдат открити се увеличаваше. Арн реши да изчакат там, където бяха в момента, и да отделят последния час преди нападението за молитви, вместо да се движат и да рискуват присъствието им да бъде открито. Трябваше да превъзмогнат пречката, която представляваше слънцето да грее срещу тях по време на атака. Врагът им беше десет пъти по-многоброен, всичко зависеше от изненадата, бързината и тежестта на първата атака.
След молитвата те тръгнаха, колкото се може по-тихо и бавно, през все по-изтъняващата гора, която се протягаше като език към Ашкелон. Арн даде знак за спиране, когато той самият не можеше да продължи повече, без да бъде забелязан. Оръжейникът доближи предпазливо до него и те постояха за кратко в мълчание, като наблюдаваха вражеския лагер, който се простираше по протежението на цялата източна стена на града. Повечето коне стояха в големи заграждения по фланговете и по-надалеч от градските стени в сравнение с останалата част от обсадните сили. Това решаваше много неща. Нямаше нужда от време или размисли, за да се реши как щеше да се проведе нападението. Арн извика при себе си осмината си командири на ескадрони и даде кратки заповеди. Когато всички се завърнаха по местата си и седнаха на конете, те се помолиха заедно за последен път на Светата закрилница на тамплиерите и с това развяха нейното знаме, което бе придвижено напред до Арн и бе издигнато наред с черно-бялото знаме на рицарите тамплиери.
— Deus vult! Такава е волята на Бог! — извика Арн, колкото сила имаше, и викът му веднага се повтори назад по цялата линия.
Арн и рицарите, които бяха от двете му страни започнаха да се движат бавно напред, докато онези, които се намираха по-назад се събираха и разделяха в двете посоки. Когато тамплиерите излязоха от гората, изглеждаше сякаш центърът им стоеше почти неподвижен, докато две огромни крила от облечени в бяло и черно рицари се разгръщаха от двете страни. Когато цялата войска бе в права линия, тропотът на конски копита се извиси до един могъщ тътен, в който всички яздеха с пълна сила напред в последните отсечки, преди да се врежат във вражеския лагер по цялото му протежение.
Малко от вражеските бойци бяха успели да стигнат до конете си и те бяха първата цел на връхлитащите тамплиери. Едновременно с това бяха нападнати загражденията с конете по фланговете, бяха прегазени и съборени, а конете — мушкани с копията, за да изпаднат в паника и да насочат дивия си бяг навътре към лагера, който скоро се превърна в истинска суматоха от панически бягащи коне, мамелюкски войници, които тичаха за оръжията си или се опитваха да избегнат тежките вражески рицари сред свличащи се шатри и огньове, хвърлящи живи въглени и искри във всички посоки, докато конете пресичаха пътя им наляво-надясно.