Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Арн нареди всички да слязат от конете и да се помолят. Възможно най-тихо всичките около двеста рицари слязоха от седлата, хванаха поводите на конете си и коленичиха до предните им крака. Когато молитвата приключи, Арн нареди всички да свалят мантиите си, да ги навият и да ги завържат зад седлата. Можеше да се окаже студено да се чака прекалено дълго по този начин, а беше опасно да се вдървиш от студ точно преди битка, но ако врагът дойдеше бързо и неочаквано, щеше да е още по-лошо мантиите да им пречат в боя.

Стояха тихо и се взираха надолу в мъглата, докато на някой не му се стори, че чува нещо, което според друг беше просто плод на фантазията му. Трудно се издържаше да стоиш неподвижен и да чакаш, защото ако стояха на грешното място, денят щеше да завърши със загуба и грешката щеше да е тяхна. Ако скоро не се случеше нещо, трябваше да се отправят обратно към онази част на християнската войска, където Истинския кръст стоеше в огромна опасност сред прекалено малко защитници. Ако неверниците им отнемеха кръста, Арн щеше да носи вината за това повече от всеки друг.

Той размени няколко погледа със Зигфрид дьо Турен и Арнолдо дьо Арагон. Те стояха с наведени глави, сякаш се молеха, силно измъчвани — мислеха за същото, за което мислеше и Арн.

Но тогава сякаш Божията майка го изпълни с увереност, сякаш сега вече знаеше добре какво трябва да направи. Той нареди на своите братя, които командваха двете други крепости, да тръгнат предпазливо с конете си в двете страни и всеки да застане начело на своето крило. Трябваше да яздят от най-външната страна, защото и те, както и Арн, имаха широка черна лента под червения кръст на страните на коня. В мъглата хората щяха да се изгубят, ако нямаше поне няколко ясно различими цвята или знака, които да следват. Белите туники и мантии на тамплиерите обикновено бяха преимущество за окото, тъй като винаги се виждаха отдалеч, както и възможно бе да се окажат преимущество за психиката, защото белите мантии караха врага да се разбягва в ужас, освен ако не бе много по-многочислен. Но тук в мъглата тамплиерите сякаш се размиваха в цялата белота и изчезваха от погледа.

Възможно най-тихо рицарите започнаха да се престрояват в линия, все едно вече знаеха в коя посока щяха да нападат. Сякаш Божията майка ги ръководеше, тъй като изведнъж долу се появиха първите блестящи в злато униформи. Това бяха леките конници на мамелюците, онези, които трябваше да нападнат първи. Слизаха в дълги колони по планинския склон отсреща, скрити в мъглата. Нямаше начин да преценят колко бяха, всяка цифра между хиляда и четири хиляди беше възможна. Всичко зависеше от това колко голяма бе централната им част — онази, която в момента действаше като примамка, за да подмами християнската кралска войска в капана.