Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Арн сниши копието си и изкрещя заповедта за нападение Deus vult, която веднага бе повторена от стотици гърла близо до него и назад в мъглата. В следващия миг цялата долина отекваше от тътнещите в нападение жребци на тамплиерите и почти веднага дойде звукът от сблъскващ се метал и виковете на ранени и умиращи.

Християнският железен юмрук удари точно в този тесен участък на клисурата, където врагът бе принуден да се наблъска в многобройни редици, за да се измъкне. Изправени срещу вълна от тежки коне и остро желязо, мамелюците се хвърляха едни върху други назад, освен ако не паднеха с някое копие в тялото. Египетските стрелци и техните лъкове се намираха в задната част и нямаха никаква възможност да намерят цел за стрелите си и скоро бяха залети от коне без ездачи, впуснали се в панически бяг назад. Същевременно нови египетски сили напираха отзад, задействани от шума на битката.

Тамплиерите държаха всеки метър от тесния участък и рамо до рамо си пробиваха път с бой през здраво притиснатите мамелюци, на които от толкова близо разстояние им бе почти невъзможно да се защитават срещу дългите и тежки мечове на християнските воини, които сечаха напред като коси по време на жътва.

Онези от египтяните, които бяха успели да преминат през гърлото на бутилката в долината, преди атаката да дойде, се опитваха да се обърнат и да се втурнат в подкрепление, но Арнолдо дьо Арагон бе вече предвидил това и по собствена инициатива ги пресрещна, като взе със себе си още двадесет рицари, за да изгради фронт от другата страна.

В средата на долината, където битката бе най-тежка, никой не виждаше по-надалеч от собственото си копие. За тамплиерите, които знаеха, че са съвсем малобройни в сравнение дори с врага, който бяха успели да видят, това бе слабо утешение, тъй като им оставаше само да секат напред във все още прекалено гъсто натъпканата маса от врагове. Но за мамелюците, които усещаха силата на християнската конница в това най-тежко за правоверните положение, битката изглеждаше като кошмар на кошмарите.

Някой от предводителите на мамелюците най-накрая успя да овладее ужаса и мислите си и нареди да свирят сигнал за отстъпление право назад, защото щеше да е прекалено глупаво да се опитват да се качат по склоновете на планината.

Арн извика при себе си най-близките си мъже и поиска сигнал за събиране и прегрупиране вместо да преследват врага в мъглата. Задъхан, Зигфрид дьо Турен се изкачи до него заедно с фланга, който бе предвождал. Те се погледнаха първо слисани, защото и на двамата се струваше, че виждат пред себе си своя събрат смъртно ранен. Белите им дрехи бяха така напоени с кръв, че червените кръстове на гърдите им едва се виждаха.

— Наистина ли не си… ранен, братко? — попита запъхтяно Зигфрид дьо Турен.

— Не, а ти… но битката върви добре дотук. Какво ще правим сега, какъв е теренът в посоката, в която избягаха? — отговори Арн едновременно, като разбираше, че и той самият трябва да изглежда по същия начин като другия командващ.