Рицарят тамплиер: Рицар на Храма
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-9420-71-5
- Переводчик: Гергана Панкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма». Краткое содержание книги:
Една жена в замръзналия Север.
Една война, която ги разделя.
— Да, велики магистре — отвърна Арн тихо, — тази битка е вече забравена, пред себе си имаме огромна мамелюкска армия. Дано Бог ни закриля и следващия път.
Великият магистър го пусна и отстъпи назад. Тогава Арн незабавно коленичи и склони глава, докато неговият най-висшестоящ командващ се отдалечаваше в мрака покрай крепостния ров.
Арн остана сам за миг, взря се над стената и се заслуша в няколкото викове от ранените долу в тъмнината. Болеше го цялото тяло, но беше една приятна топлина и туптяща болка и с изключение на една драскотина на бузата, не кървеше никъде. Както обикновено, най-силно го боляха коленете, които поемаха повечето силни удари, когато той се блъснеше с коня си в някой враг или го повалеше, преминавайки през него.
През следващите дни в Ашкелон не се случи кой знае какво. Оковаха мамелюкските пленници и ги впрегнаха в работа да погребат мъртвите си събратя на бойното поле. От време на време пристигаха малки групи бедуини, които продаваха нови пленници, влачени след камилите им. Изглежда сякаш всички, които бяха избягали, сега биваха залавяни по този начин; бедуините бяха усърдни в работата си, но не биха се поколебали да направят същата сделка със Саладин, ако битката бе завършила по друг начин.
Те се връщаха също с информация за това какво правеше армията на Саладин. Обратно на онова, което би могло да се очаква — че Саладин сега ще се впусне към Йерусалим — той беше отпуснал юздите и бе оставил армията си да плячкоса целите земи между Ашкелон и Светия град. Може би смяташе, че е по-добре да плячкосват сега, преди блестящата победа. Той изглежда бе сигурен, че няма да срещне врагове по пътя си, че врагът стои здраво затворен в своите крепости и зад градските стени в Ашкелон и Йерусалим. Ако гладът за плячка в армията му се утолеше сега, той щеше да може да превземе Йерусалим, без да осквернява Светия град след победата си. Както и да бе, той все пак направи грешка, за която щеше да съжалява десет години.
В крепостта в Ашкелон се провеждаше военен съвет. Крал Балдуин седеше в паланкин, покрит със син муселин, така че отвън човек различаваше само една сянка. Носеше се мълва, че ръцете му гниели и че скоро щял да бъде напълно сляп.
От дясната страна на краля седеше великият магистър Одо дьо Сен Аман, а зад него Арн и двамата командващи крепостите Торон дьо Шевалие и Кастел Арналд. От другата му страна беше епископът на Витлеем, а покрай стените на залата — палестинските барони, който кралят бе въвлякъл в отчаяно военно начинание. Зад епископа лежеше Истинския кръст, украсен със злато, сребро и скъпоценни камъни.
Християните никога не бяха губили битка, в която са носили Истинския кръст със себе си на бойното поле, и затова точно този въпрос отне най-много време и бе най-решаващият. Да вземат Истинския кръст, онзи, на който Спасителят бе страдал и умрял за нашите грехове, на бойното поле в битка, която изглеждаше безнадеждна, бе равносилно на неуважение, на грях, сравним с богохулство, твърдяха братята Балдуин и Балиан д'Ибелин, най-високопоставени от бароните в залата.
На това епископът на Витлеем отговори, че нищо не би могло по-ясно да изрази молбата им за Божие чудо от това да вземат Истинския кръст в битка, в която само той би могъл да ги спаси.
Балдуин д'Ибелин отвърна, че, доколкото разбира, човек не може да преговаря с Бог и да го притиска, както се преговаря с по-нисшестоящ враг. В битката, която им предстоеше, християните можеха в най-добрия случай да се надяват да отслабят силите на Саладин дотолкова, че да проточат нещата във времето, така че есенният вятър да може да превърне планината около Йерусалим в студено червено поле от глинена пръст, покрито с кишав сняг и силни виелици, и в последствие обсадата да бъде прекъсната от други обстоятелства, но не и от храбростта и силната вяра на защитниците.
Епископът отбеляза, че все пак именно той сред целия съвет бе онзи, който най-добре разбира как човек говори с Бога и че заради това оттук нататък отхвърля съветите от непосветените по този въпрос. Истинският кръст трябваше да бъде спасението им в една битка, която не можеше да бъде спечелена по-друг начин освен с Божие чудо.
Арн и неговите двама събратя, командващи крепости, не изказаха мнение в този словесен двубой. За Арн не бе само от значение фактът, че той нямаше право на каквото и да е изказване, при условие, че самият велик магистър представляваше Ордена на рицарите тамплиери. Освен това другите двама командващи крепости, които той едва познаваше, бяха с по-висок ранг от него. Но дори да го бяха попитали за мнението му, на него щеше да му е трудно да отговори, тъй като бе по-скоро склонен да вярва, че епископът греши, а рицарят д'Ибелин има право.