Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— Двойно кафе с мляко, моля! — изричам, усмихвайки се широко на жената зад щанда.
Стигнала съм до извода, че на света има два типа хора: такива, които пият кафе, и други, които не пият. И не съм много сигурна дали двата типа могат да виреят заедно.
Така си мисля, докато тя набира поръчката ми. Обаче…
— Направете го тройно, ако обичате! — побързвам да я прекъсна триумфално.
Петнайсет минути по-късно аз вървя надолу по улицата и пия кафето си. И вече се чувствам далеч по-добре. Слънцето грее, денят е прекрасен, а аз не трябва да ходя на работа.
Добре, а сега какво?
Все още е твърде рано и денят се е ширнал като платно пред мен. Бих могла да се прибера и вкъщи, обаче Робин е на кръжок по барабани, а на мен въобще не ми се стои сама вкъщи — тоест моя милост, Саймън и Джени и купища дрехи за пране. Бих могла да се обадя и на сестра си, ама тя ще е или във фитнес залата, или в офиса, или най-вероятно и в двете. Или бих могла…
Заковавам се на място.
Ама това е пълен абсурд! Че аз съм в Ню Йорк, за бога! В Голямата ябълка! В града, който никога не спи! И има маса неща, които мога да правя. Откакто пристигнах тук, съм толкова заета, че все още не съм свършила туристическата част от задачата — да пообиколя. Бих могла да се кача на Емпайър Стейт Билдинг, да взема корабчето покрай Статуята на свободата, да отскоча до Таймс Скуеър.
Въобще все неща, които исках да направя с Нейт.
Изведнъж бойният ми дух леко се оклюмва и за части от секундата се чудя дали да не му се обадя или може би да му изпратя едно текстово съобщение. А после размислям. Може би той вече ми е изпратил есемес. Може би аз просто не съм си чула телефона. В гърдите ми проблясва надежда и аз бързо вадя телефона от чантата си и поглеждам екрана.
Нищо. Никакъв есемес. Никакви пропуснати обаждания. Никакво нищо.
За миг се вторачвам в телефона с нарастващо усещане за бедствие. А след това импулсивно го изключвам. Ако не го направя, само ще продължала го проверявам цял ден.
Пъхвам го решително в чантата си и отпивам голяма глътка кафе. Трябва да измисля нещо, което да ме разведри. Както кафявите пликове, завързани с панделки, за които говори Джули Андрюс. Само че в моя случай любимото ми нещо не са капчиците роса по розите, а галериите. Знам си, че в мига, в който прекрача прага на една галерия, депресията ми автоматично се изпарява. Обградена от всичките онези идеи, от целия онзи полет на въображението, от невероятния творчески импулс, проблемите ми един по един се забравят и аз потъвам в блаженство. И ставам отново дете.
Докато живеех в Лондон, вече изгубих броя на часовете, дните и седмиците, които прекарвах в Националната галерия, в Портретната галерия и в галерия „Тейт“. А преди това, докато бях дете в Манчестър, градската галерия беше мое вечно убежище. За мен галериите са онова, което обувките на Маноло Бланик са за Кари Брадшоу. Ходя там и когато съм тъжна, и когато съм щастлива. Да не говорим пък какво превъзходно целебно средство са те за разбити сърца. Забравете за Бриджит Джоунс и нейното шардоне — дайте ми един Ротко.
„Например днес!“ — решавам внезапно и автоматично долавям познатия прилив на енергия. Днес е перфектният ден, в който да се изгубя в някоя галерия. И какво по-подходящо място за това от Ню Йорк?! Този град буквално е бъкан с галерии. Вече посетих няколко, откакто пристигнах тук, но може да се каже, че дори не съм започнала. Освен това си оставих най-доброто за накрая — Музеят на модерното изкуство е безсъмнено най-добрата галерия за съвременни творби в целия свят.
Усещам прилив на неземно вълнение. Да, ето какво ще направя днес! Страхотна идея! Енергизирана, аз тръгвам бодро напред. А после ме озарява една мисъл — нямам никаква представа къде отивам.
Заковавам се насред тротоара и започвам да ровя в чантата си. Вадя джобния си туристически пътеводител и поглеждам адреса: „Западна 53-та улица, №11, между Пето и Шесто авеню.“ Окей, фасулена работа!
Донякъде.
Ръцете ми се сковават. Мисля, че е натам… но, от друга страна, би могло да е насам, а защо не и още по-натам. Мамка му! Тъкмо се каня да си кажа любимото детско стихне, когато си спомням докъде ме докара до предишния път и се отказвам.
— Да имаш някакви дребни?
Нечий глас прекъсва мислите ми. Обръщам се и виждам един бездомник, седнал на парче картон и пиещ бира. Вдига към мен омачкана пластмасова чашка, в която зървам няколко дребни монети.