Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

— Ужасно е да не знаеш нищо. Всички те мислеха за мъртва. Аз, не. Казвах си: не, това не е възможно. В началото бях сигурна, че си заминала при елкезаита. Казвах си: заради него тя прави всичко това, заради онзи Шаваад. Тогава си мислех: ако е така, толкова по-добре. По-добре да си с него, отколкото мъртва. Този мъж сигурно струва поне толкова, колкото и всеки друг. Обаче в края на краищата намериха роклята ти в пустинята. Показаха я на баща ти. Аз не пожелах да я видя. За какво? О, Зиновия, детето ми, толкова се уплаших. Разбойниците, партанците, змиите! Всички тези страхотии в пустинята! Някои нощи сънувах, че лоши хора те отнасят. Каква глупост! И сега ти си тук. Наистина си ти. Жива си. Никога не си била по-хубава. Никога!… Освен очите ти. Очите ти са толкова тъмни, чак страшни. Човек може да си помисли, че носиш нощта в сърцето си. Трябва да идеш на терасата. Навсякъде горят огньове тази вечер. Биваците около града са целите осветени. Хората пеят и танцуват с твоето име на уста… Разбира се, следва утрешният ден. Ако знаеше колко се натъжи великият Оденат, когато научи, че си мъртва! Беше ядосан на баща ти, това да, но не и на теб. Разправят, че поискал от цялото си домочадие да организират траурна вечеря. Утре той няма да е в дома си. Обикаля пустинята, така казват. Ще имаш време да свикнеш с новата си къща, преди той да се върне. После девет месеца отсрочка преди… Защо ме гледаш толкова страшно?

— Замълчи, дойке.

— Детето ми!

— Замълчи. Не съм вече дете. Ако искаш да останеш с мен, никога вече не задавай въпроси за моето отсъствие.

Гласът беше рязък, зъл дори. Ашему си прехапа устните.

Настана тишина, в която всички страхове на Ашему сякаш се превърнаха в грамада толкова тъмна, колкото беше и звездният камък, който спеше в храма на Ваалшамин.

Зиновия потъна под водата, потапяйки със себе си и цветето на косите си. Когато главата й се показа отново, тя погледна Ашему право в лицето и добави с малко по-мек тон:

— Няма нищо друго за научаване, освен онова, което казах в светилището на Ваалшамин. Богът на племето маазин изпълни своята воля. Това е всичко. Няма повече от какво да се страхуваш. Това, което трябва да стане, ще стане. Аз ще изпълня дълга си.

* * *

Макар че от къщата на Абдонай до палата на великия Оденат, син на Вабалат, син на Назор, сенатор на Римската империя и цар на Палмира, имаше по-малко от един милиарии, те отидоха до там с пътническа колесница, чиито капаци бяха спуснати. Тълпа любопитни ги последва, пеейки и благославяйки името на Ваалшамин и на Зиновия.

Този палат беше най-красивият и най-просторният в града. Тук всичко беше луксозно, спокойно и красиво. Вътрешните и външните дворове се простираха покрай Цезареума и покритите колонади на агората до брега на уади Кубур. Градините там се нижеха една след друга в лабиринт от растителни стени и невероятни гледки. Ден и нощ, в басейни, фонтани и канали ромолеше скъпоценна вода. Покрити галерии с колони и перистили* разхлаждаха куп стаи. Стените навсякъде бяха украсени с чудесни фрески – ловни или любовни сцени, богове и пейзажи от гръцкия Олимп или римския Пантеон. Беше изключително свежо, имаше толкова пищна зеленина, редки цветя и сенчести помещения, та човек забравяше, че е само на един хвърлей на стрела разстояние от пустинята, която заобикаляше града.