Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
Сега обаче исках да бъда себе си. Дори в мрака. Дори когато бях сама. Дори за съвсем малко.
Измих се и си казах, че е истински лукс времето да не ме притиска. На Метален рой ми се струваше, че вечно тичах или за обучение, или за упражнение, или за нещо друго. Тук обаче… можех просто да си почина и да оставя почистващите агенти на капсулата да ме измият.
Най-сетне излязох, след това въздъхнах и си сложих гривната. Пуснах лампата и извадих свободни, непретенциозни дрехи от купчинката. Приличаха на униформите на медицинския персонал. Реших обаче, че са подходящи за спане.
Прегледах тоалетните принадлежности. Надявах се хората, които следяха поръчките ми, да не се питат защо съм си забравила пастата за зъби. Въпреки че проверих с Ем-бот, преди да поръчам, ми беше забавно, докато преглеждах предупрежденията на тубата. Значката превеждаше думите и изброи всички видове в галактиката, за които пастата беше токсична. Да управляваш галактическа империя означаваше да разрешаваш какви ли не странни проблеми, за които никога не се бях замисляла.
Докато си миех зъбите пред огледалото, пастата ми се стори с приятен вкус, ментов, много по-приятна от горчивото нещо, което използвахме у дома. Очевидно това бяха предимствата да имаш истинска икономика и инфраструктура, вместо да си принуден да променяш целта на древни фабрики, за да произвеждат паста за зъби.
Косата ми беше по-дълга, отколкото обикновено я поддържах и за щастие, беше приблизително с дължината на тази на Аланик, малко под раменете. Когато бях малка, я поддържах къса, защото мразех цвета. Герои от приказките на бабчето имаха гарвановочерна коса или златна — понякога само се мяркаше някой с огнена, просто за разнообразие. Никой в онези приказки нямаше мръснокафява.
Сега беше бяла заради холограмата. Прокарах пръсти през нея и установих, че илюзията е съвършена, всеки кичур бе с променен цвят. Изражението ми също пасваше чудесно на лицето на Аланик, а аз не усещах нищо различно, когато докосвах кожата си, макар да знаех, че чертите ни са различни.
Единственото, което го нямаше, бяха костните израстъци, които Аланик имаше под очите и отстрани на лицето. Тези бяха илюзия и ако ги докоснех с пръст, холограмата се разместваше. Независимо от всичко гривната беше достатъчно добра и косата ми сякаш докосваше израстъците — вместо да падне над тях, — когато двете се докосваха.
Гледах се в огледалото, усмихвах се, мръщех се, опитвах се да намеря недостатъци в начина, по който изглеждаше всичко, но илюзията беше превъзходна. Почти повярвах, че съм с грим.
Не беше никаква изненада, когато се замислих за Аланик. Питала ли се е как да нагласи косата си в шлема? Какво ли ще помисли за това, че я имитирам?
Не се доверявай на мира им… на лъжите…
Пригладих коса, след това излязох в коридора и слязох по стълбите към стаята си.
— Ах — рече Ем-бот. — Ще ти бъде интересно да прочетеш това. Току-що получихме отговор от хората на Аланик, изпратен, по всяка вероятност по сигурен канал, който Върховните не следят.
— Не се съмнявам, че са го прочели — отвърнах и се настаних на бюрото в стаята. — Да видим какво казват.
Ем-бот показа съобщението на уъркстейшъна, преведено на английски. То представляваше сух отговор на нашия сух преглед на събитията. Това бе обещаващо — не изглеждаше да са се свързали с Върховните. — А има ли кодирано, скрито съобщение? Като онова, което изпратихме?
— Да — потвърди Ем-бот. — Шифърът е много интересен, на базата на броя на буквите във всяка дума върху някогашно съобщение, като ключът е в значката ти. Няма начин да се разкодира без значката. Май това е повече, отколкото искаш да знаеш. Както и да е, закодираното съобщение просто казва: „Искаме да говорим с Аланик“.
— Изпрати доклад за днешния тест и кодирай „Тя ще се свърже с вас, когато е добре. Засега аз съм сред Върховните и я имитирам. Моля ви, не ме издавайте“.
— Отговорът ми се струва разумен — отвърна Ем-бот. — Ще съставя съобщението.
Кимнах и пристъпих към леглото. Имах нужда от сън, ала когато си помислих, че ще си легна, осъзнах, че не съм уморена. Затова се настаних на един стол до прозореца и погледнах към улицата в Към звездите, обточена с небостъргачи. Наблюдавах всички хора, които се движеха в един общ поток. Милион различни цели. Милион различни работи. Милион създания, които ме възприемаха като едно от най-опасните създания в галактиката.
— Ем-бот — попитах. — Можеш ли да чуеш какво казват хората на улицата?
— Не съм сигурен — отвърна той. — Ъъъ, това беше лъжа. Разбира се, че ги чувам. Как прозвуча лъжата ми?