Света троица [Войните на Розите-2]

— Да, дай нареждане — отвърна Хенри, все още мрачно замислен за многочислената армия пред тях.

Съмърсет демонстративно извика един от хората си и му даде наставления. Мъжът прекрасно знаеше, че барикадите вече се сглобяват, затова Съмърсет грубичко го избута навън, преди неговото объркване да бъде забелязано.

Докато херцогът успее да се върне при краля, той вече се беше надигнал от мястото си. Страните му бяха леко зачервени от виното, но изглеждаше решителен и в пълно съзнание.

— Поставете някой в онази църковна камбанария в края на площада. Нека да е готов да бие камбаната и да предава съобщения за нападение от която и да е посока. Няма да се огъна, след като веднъж съм стигнал дотук. Да се надяваме, джентълмени, че онези, дето са стояли в засада да ме чакат, още не са осъзнали истинските размери и резултати от своите действия. Няма да си тръгна оттук, докато тази заплаха не бъде разбита или отстранена. Щом трябва, нека дойдат. Ние ще превърнем този град в крепост, в чиито стени да си блъскат главите. Вършете си работата. Каквото и да възнамеряват Йорк и Солсбъри…

Кралят спря насред изречението заради оглушителната шумотевица пред шатрата му. Един вестител, облечен в черно и с бяла роза на рамото си, се мъчеше да пробие през тълпата от войници, макар че на всяка крачка го бутаха и ръгаха. От някаква рана на скалпа му вече се стичаше малко кръв, затова човекът имаше див поглед и ужасѐн вид, и настояваше да бъде приет от краля.

— Дайте му път насам! — Хенри сряза войниците достатъчно силно, за да се отдръпнат моментално. — Стойте настрана!

Сред развълнуваните маси се отвори пътека. Вестоносецът, задъхан и пребледнял, коленичи на камъните и протегна напред един свитък, запечатан с бял восък във формата на розата на Йорк. Със свободната си ръка той попипа раната на главата си и изумено се взря в червеното петно върху пръстите си.

Макар човекът да не изглеждаше опасен, Съмърсет пое свитъка и счупи печата, като така не позволи на потенциален враг да приближи достатъчно, та да удари краля. Зашеметеният вестоносец бе отведен настрана, за да не чува, докато херцогът четеше бързо, а изражението му ставаше все по-мрачно.

— Е? — запита Хенри нетърпеливо.

— Йорк иска мен, Ваше Височество — кисело отвърна Съмърсет. — Иска да му изпратите мен и граф Пърси. Той твърди, че двамата имаме лошо влияние върху Ваше Височество, че сме разпространили лъжи за неговата служба, вярност и клетва. Моли за милост и прошка за това, че присъства с войници тук, но… — той продължи да чете, като устните му се движеха, — моли само да бъде отбелязано, че не иска нищо друго за себе си освен справедливо осъждане на онези „злостни клюкари“, дето шептят из двора ви.

— А мен споменава ли? — веднага попита Дери Бруър. — От години съм като трън в очите на този човек, а той дори не ме включва в списъка си, тъй ли? По-лошо е да те пренебрегнат, милорд!