Света троица [Войните на Розите-2]

13.

Камбаните на Сейнт Олбънс биха десет пъти, когато кралската колона навлезе в града. За тамошния часовник се говореше като за чудото на века — той можеше да предсказва затъмненията, както и да бие на всеки час, като монасите трябваше само да повдигат на ръка бавно падащите му тежести и да навиват механизма.

Отекващите звуци се разнесоха над опразнените улици, макар че на всеки прозорец се тълпяха изнервени лица. Никой, който живееше в границите на града, не беше излизал от дома си през този ден да работи или да купува храна. Сергиите и магазините бяха или празни, или все още обвити в зебло, а собствениците им бяха избягали.

Като влизаха в града редица по редица, хората на крал Хенри притихваха, впечатлени от къщите от двете страни на улиците, дето ги водеха все по-навътре в града. Всички знаеха, че от дясната им страна, на Кий Фийлд, зад редовете високи къщи, е строена огромна армия и ги чака. Всеки бе обзет от страх, но също и от решителност. Те яздеха или вървяха по склона заедно с краля и той се виждаше ясно начело на колоната, знамената му златни, червени и бели. Цели богатства се печелеха или губеха в битка, когато присъстваше самият крал. Всеки мъж от по-нисък ранг си представяше, поне в някой кратък миг на размисъл, че може да е благословен в този ден, може да получи рицарско звание за проява на смелост или дори благородническа титла от ръката на краля. За някои такава възможност беше единственият шанс да се сдобият както с богатство, така и с влиятелно име.

В центъра на града се намираше лазарет, продълговат триъгълник, заобиколен от всички страни от домовете на богатите търговци, а в единия ъгъл беше църквата „Сейнт Питър“. Първите редици я достигнаха, преди манастирският часовник да бие отново. Кралят спря. Лордовете и хората им прииждаха все повече и повече и изпълваха пространството, докато най-сетне по-задните редици трябваше да бъдат спрени. Още щом слязоха от конете и стъпиха на каменната улична настилка, Съмърсет и Пърси изпратиха хора, за да огледат позициите на противника. Старшите капитани тръгнаха да отварят с ритници вратите на кръчмите по пътя си, за да предпазят бирата от вниманието на онези свои мъже, дето биха предпочели да изчезнат в избите за през деня. Други насилваха входовете на частни домове, посрещани от ужасените писъци на собствениците им, докато мнозина просто си избираха чисто място на открито на улицата, викаха каруците от обоза, за да си вземат сухо огниво и съдове и да приготвят обедното си ядене. Без присъствието на войската на Йорк отвъд града сутринта можеше да е весела, но поради заплахата от насилие всички бяха мрачни, докато вършеха обичайните си задължения.