Фурията на курсора

Нещо повече, той не би искал тук да е някое от момичетата на Цимния. Искаше тук да е Кайтай.

Тялото му изрази пълната си солидарност с тези мисли съвсем недвусмислено.

Тави изстена и се потопи под водата, доколкото успя да задържи дъха си. Когато изплува, той грабна гъбата от купата с вода и сапун и енергично започна да търка кожата си чак докато не му се стори, че вече започва да се лющи, така че мислите му да преминат към нещо по-малко вълнуващо.

Разбира се, Кайтай му липсваше. Разбира се, той искаше тя да е възможно най-близо. Но тогава защо изчезна странното, неприятно усещане за самота, което го караше да говори непрекъснато за нея.

Винаги изпитваше угризения на съвестта, когато мислеше за… нейното присъствие, може би. Нейният глас, нейното докосване, нейните черти — всичко това влезе толкова силно в неговия свят, че стана също толкова естествено, колкото слънчевата светлина или въздуха.

Дори когато я докосваше, дори това да беше такава дреболия като докосване на ръце, то предизвикваше в него своеобразен резонанс — на нещо топло, успокояващо и приятно до дъното на душата му. Това бяха спомени за загуба, носещи неприятно чувство за самота.

Дори в момента, според него, спомените трябваше да донесат подобни усещания. Но не се случваше. Защо?

Чак когато приключваше с изплакването на сапуна, изведнъж му просветна.

Тави изръмжа приглушено проклятие и бързо изскочи от ваната. Сграбчи кърпата, набързо се избърса, грабна простия халат от стола наблизо и мушна още мокрите си ръце в него. После тръгна от палатката за къпане към централния двор.

В палатката-кръчма се разнесе някакъв шум и Тави се появи тъкмо навреме, за да види как Борс се шмугва вътре. Забеляза как сляпата жена продължава да свири на флейтата до една от палатките и се насочи към нея.

— Какво правиш? — изсъска й той.

Сляпата жена свали инструмента си и устните й се разтегнаха в усмивка.

— Броя дните, докато не разбереш коя съм — отвърна тя. — Въпреки че мислех да започна да броя седмиците.

— Луда ли си? — попита Тави с груб шепот. — Ако някой разбере, че си марат…

— … ще бъде по-наблюдателен от теб, алеранецо — изсумтя Кайтай.

— Трябваше да се срещнеш със семейството в Церес.

— Както и ти — каза тя.

Тави направи гримаса. Сега, когато знаеше коя всъщност е Херта, цялата маскировка с външния вид на Кайтай стана болезнено очевидна. Тя беше боядисала красивата си сребристобяла коса в черна и нарочно я беше разрошила, сякаш винаги си е била такава. Белезите от шарка по лицето й несъмнено бяха някакъв вид грим, а превръзката на сляпа жена скриваше екзотичните й скосени очи.

— Не мога да повярвам, че Първият лорд ти е позволил да тръгнеш просто така.

Тя се засмя и показа снежнобелите си зъби.