Лилит: Змия в тревата

Да, вече усещах — чудноватото питие предизвикваше смътни видения. Първо ми се стори, че ъглите на стаята не са каквито бяха, а Вола и дори малката скара, в която тя гасеше въглените, изглеждаха странно разкривени. Сгорещих се като при треска, започвах да се потя обилно.

Жената докосна с длан лицето ми и ме погледна в очите. Кимна и отстъпи назад.

— Сега — каза тя и гласът й отекна кухо — нека видим колко си силен всъщност.

Бъркотията в зрението ми отмина почти веднага, но я замести друго чувство, може би също толкова илюзорно. Внезапно всичко стана по-рязко очертано, откривах повече подробности, отколкото когато и да е през живота си. Все едно се бях избавил от някакво особено късогледство.

Виждах не само стаята, жената и предметите наоколо. Виждах микроорганизмите на Лилит. И ги чувах по непознат досега начин. Едва в този момент разбрах защо доктор Пон може да се взира в отделна клетка, а физикът да наднича дори в молекулите. Цялата вселена се разкри пред мен, с огромното и миниатюрното в нея; според желанието и волята си успявах да фокусирам обектите, всяко избрано нещо… Замайващо, богоподобно преживяване, каквото никога не би изпитал човек извън света на Лилит. И все си повтарях: „Това не е халюцинация, породена от наркотика, не е разстройство на сетивата — истина е!“

Но по-вълнуващо от всичко беше как съвсем отчетливо усещах мъничките същества в себе си. Бяхме едно цяло. Насочих съзнанието си към тях, докоснах ги и долових, че ми отвърнаха с удоволствие, когато признах съществуването им. В същото време те самите явно бяха част от несравнимо по-голям организъм, обхванал тази налудничава планета, връзките им включваха в общността си цялото, както отделната клетка е тъждествена с останалите.

— Вече знаеш какво представлява — долетя до мен далечният глас на Вола. — Научи истината за силата. Сега можеш да я използваш, да й придаваш форма, да я подчиниш на волята си.

Вдигнах глава и сякаш я видях за първи път. Кронлон бе излъчвал недостъпна за обичайните сетива светлина, когато насочи ограничената си мощ към мен. Вола също сияеше, толкова ярко, че пред нея надзирателят би изглеждал по-нищожен от пешка, от дърво или стрък трева. Ала страничен наблюдател едва ли щеше да забележи нещо. Беше вътрешен блясък, доловен от микробите в моите клетки и пренесен от тях към съзнанието ми.

Лъчистото, почти свръхестествено създание посочи плетеното столче в ъгъла на стаичката и аз се съсредоточих върху него.

— Не гледай стола — нареди ми тя. — Взирай се вътре в предметите. Докосни онези, които ги обитават.

Оказа се смешно лесно, дори не се замислих мога ли да направя. Само се вторачих и хоп! — вече познавах този стол, бяхме едно цяло, виждах как е създаден, как са свързани молекулите му.

— Заповядай му да се разпадне, но без да убиваш онова, което е вътре — настоя Вола. — Освободи го, за да стане отново каквото е бил.