Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Кръг?

— Да, Прародителко? — отговориха едновременно гласовете на всички магьосници, бавно и безизразно.

Тимел пренебрегна вцепеняващия ужас, който пораждаше у нея общото им съзнание.

— Преустановете опитите си.

— Да, Прародителко.

Тя затвори очи. Известно време от върховете на изтръпналите й пръсти капеше кръв, после изведнъж секна — целебните способности на рода й бяха затворили раната. Трясъкът на битката постепенно заглъхна, тъй като куполът от щитове се отдалечаваше в посока към водата. Тази дума. Тази забранена дума. И така, значи не всичко беше забравено във външния свят. Някои древни истини бяха останали живи. Което не бе добре за нея и за нейните родственици.

Приближаващи стъпки я накараха да отвори очи. Тя вдигна глава и видя Регар.

— Да?

— Следват реката.

— Надолу по течението?

— Да.

Тимел почувства как напрежението, което я бе държало в хватката си през цялата нощ, я напуска. Високо над тях зората бе започнала да позлатява високите планински върхове.

— Изпрати ездач до града, Регар. Нека кораб, най-бързият ни кораб, да чака на устието на реката. Без екипаж. Пуснал котва.

— Извинявай, Прародителко?

Тимел рязко се изправи в стола, което означаваше, че очите им бяха почти на една линия.

— Чу ли ме, командире?

— Да.

— Тогава изпълнявай. Незабавно.

Регар отдаде чест, обърна се и бързо се отдалечи.

— Кръг?

— Да, Прародителко?

— Измъчете ги, Кръг. Притискайте ги по целия път. Искам да им е ясно. Да им е ясно, че не са добре дошли тук.

Да, махайте се. Махайте се, обременени с всичките ни проклятия. Нашественици. Пурпурни гвардейци.

— Да, Прародителко.