Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Телохранителите придружиха каретата на Прародителката до долината, където се намираха подземните гробници. Нейната колона премина през строените войници, прекоси няколко древни защитни насипа и спря пред събраните тавматурзи от Кръга на Умриг, които й се поклониха. Един изкуцука напред, опрян на бастун от усукана слонова кост. Той отново се поклони.

— Прародителко. Вярваме, че четвъртият пръстен ще бъде преодолян още тази нощ.

— Т’енет.

Седнала високо в каретата, Тимел погледна към нахвърляните факли, осветили мъртвата земя пред гранитните късове, запречващи входа на пещерата. Тя изостри сетивата си и почувства как защитата отслабва като платнище, разтегнато от юмрук. Скоро платът щеше да се скъса. И тогава платнището щеше да се смъкне.

Тя слезе от каретата. Т’енет отново се поклони и я покани в шатрата, разпъната на един малък хълм с гледка към отвора на пещерата. Телохранителите на Прародителката наобиколиха групата.

— Защо тук? — попита тя, докато ходеха. — Защо не излязат от друго място в пещерите? Не може да не знаят, че сме тук и ги чакаме.

— Несъмнено, ваше височество. Изглежда сме направили мъдър избор. Точно както предците ни, достигнали до същото заключение преди толкова много години, тези демони са разбрали едно — колкото и да са огромни, пещерите предлагат само един изход.

— Защо рушат преградите физически?

— Две възможности, ваше височество. Първата е, че техните магове са твърде изтощени или мъртви. Втората е, че маговете пазят силите си за мига на бягството.

— Коя от двете смяташ за по-вероятна?

— Втората, ваше височество.

Прародителката влезе в шатрата и седна на стола от черна кожа, донесен специално за нея и обърнат към далечния вход на пещерата. Тавматурзите от Кръга се подредиха пред нея. Отвъд шатрата започваха стегнатите редици от умригски войници и дълбоките капани, пълни с масло, които само чакаха да бъдат запалени. Имаше и ями, пълни с остри колове, и железни мрежи, заровени под земята.

Прародителката махна към Т’енет, който наведе плешивата си глава към нея, стискайки с две ръце бастуна си.

— Аз и ти сме единствените оцелели от последния път, Т’енет. Толкова много хора загинаха в онази война. Аз се вслушах в съвета ти тогава, но ето ни отново тук. Сякаш нищо не се е променило. Може би пак ще успеем да изградим наново всички прегради и да възстановим всички пръстени. Но нещо ми подсказва, че правейки това, няма да помогнем с нищо на потомците си. Дори може би ще ни проклинат.

— Разбирам притесненията ви, Прародителко. Те ви правят чест. Но аз не се съмнявам, че времето, прекарано в гробницата, е намалило силите им. Може би този път ще успеем да ги унищожим.