Реката на тайните [bg]

За стотината работници бяха разпънати дълги брезентови палатки. Имаше полева кухня, отходни места и сметище за отпадъците. На брега беше кацнал лъскав хеликоптер. Няколко алуминиеви лодки с външни мотори бяха завързани за док, направен от празни варели от гориво и листове шперплат.

Опасенията на Мърсър, че археологическите обекти се ограбват, се оправдаха. „Хачърли“ бяха построили цял град за крадците си, бяха докарали припаси от Панама Сити с хеликоптера и тъй като мястото беше отдалечено, действаха безнаказано.

Гневът му нарасна и неудобствата, които бе понасял досега, изведнъж изчезнаха. Мърсър вече не усещаше нараняванията по ръцете си, нито ухапванията от насекоми по врата си. Не чувстваше нищо освен ужас от онова, което ставаше край езерото долу. Устните му се изкривиха в жестока усмивка. Щом се сдобиеше с доказателство, поне тази част от дейността на „Хачърли“ в провлака щеше да приключи. Той свали раницата от гърба си, извади фотоапарата, зареди филм и се обърна към Брунесо.

— Оттук не виждам лицата. Трябва да се приближим.

— Може да заобиколим до ръба над лагера и да снимаш оттам — предложи Фош.

— Да вървим.

Върнаха се до края на джунглата и използваха прикритието й, за да заобиколят възвишението, и когато се озоваха откъм лагера, се закатериха нагоре. Този път Мърсър водеше групата. Всяко негово движение бе обмислено предварително, така че да не вдига шум, по-силен от бръмченето на дизеловите земекопни машини. Стигна до назъбения ръб на кратера и видя лицата на хората. Пазачите и операторите на машините бяха китайци, а копачите — смугли панамци.

Надяваше се да види поне един от отговорниците, но никой не се отличаваше с нищо. Всички работеха като автомати и сякаш никой не ги контролираше. Мърсър тъкмо фокусираше фотоапарата към един мъж, по-възрастен от останалите, който разговаряше с някакъв булдозерист, когато Лорън го потупа по рамото и му посочи една от палатките.

Мърсър веднага видя какво му сочи. „Познавам те“ — помисли той, докато насочваше телеобектива към човека. Мъжът беше със спортно яке, но преди няколко нощи в склада бе облечен в костюм и беше заедно с другия, който погледна златото. Мърсър направи десет снимки. Китаецът говореше по портативна радиостанция с двама надзиратели на една четвърт от обиколката на езерото.

Едва сега Мърсър разбра какво правят. Хората на „Хачърли“ разкопаваха целия хълм. Не бяха съсредоточили вниманието си на едно място, където евентуално се намираше Два пъти откраднатото съкровище, а търсеха навсякъде. Лиу още не бе открил златото.

Тогава откъде бяха взели кюлчетата, които бе видял в склада?

Вместо да отговори на въпросите за „Хачърли“, това пътуване пораждаше още загадки.