Реката на тайните [bg]

След час Фош сложи ръка на рамото на Мърсър, който гребеше заедно с Лорън, и му направи знак да спре. Лорън също спря. Лейтенантът мълчаливо посочи надясно, където в реката се вливаше тесен приток. Мърсър и Лорън насочиха лодката натам. Навлязоха на петстотин метра навътре в джунглата и видяха, че пътят им е блокиран от еднометров водопад.

— Добре — прошепна Фош. — Ще скрием лодката тук и на зазоряване ще продължим пеша.

— Къде сме? — попита Лорън.

— Според моята карта и това тук — той им показа системата за глобално позициониране — се намираме на осем километра от мястото, където Реката на руините се влива в Рио Туйра. Мисля, че този поток извира от задната част на вулкана.

Разпънаха мрежа против безбройните жилещи насекоми и заспаха. Само един легионер остана буден, за да стои на пост.

Събуди ги половин час преди зазоряване. Напълниха манерките си с пречистена вода, провериха оръжията си и тръгнаха срещу течението. Войникът, който бе стоял на пост през нощта, остана при лодката, натъпкан с таблетки кофеин. Фош вървеше най-отпред, а другият легионер, германец, казваше се Хауер, отзад. Придвижването по брега беше по-лесно, отколкото през джунглата. Крачеха на петнайсетина метра един от друг, без да се губят от поглед в гъстата растителност.

Надяваха се да се върнат при лодката след четири-пет часа, но въпреки това носеха екипировка и храна за няколко дни. Мърсър и Лорън бяха въоръжени само с пистолети.

С изгрева на слънцето влажността се повиши и стана задушно. Вместо да освежи организма му, всяка глътка въздух, която Мърсър поемаше, сякаш изсмукваше силите му. Смрадта на гниещи растения го давеше. Освен това трябваше непрекъснато да пляска насекомите, които го хапеха по врата и ръцете. Легионерите и Лорън Ваник изглеждаха неуязвими за това неудобство. Мърсър страдаше мълчаливо.

Брунесо беше най-възрастният в групата и десетина килограма по-тежък от другите, но въпреки това се движеше пъргаво като котка. Дори не се потеше. За разлика от него, Мърсър се обливаше в пот и непрекъснато трябваше да я бърше от очите си.

Не виждаха на повече от петдесет крачки. Листата висяха над главите им. През зеленината се процеждаше слаба слънчева светлина, на която сенките изглеждаха мрачни и зловещи. Всичко беше неясно и мъгляво, сякаш го гледаха под вода. Само от време на време през балдахина от листа проникваше ярък лъч и осветяваше земята.

Вървяха покрай потока близо час, като заобикаляха паднали дървета и гъсталаци и внимаваха да не издадат и звук. Фош най-после спря, клекна, за да изчака останалите, и посочи нагоре към хълма, извисяващ се над джунглата. Там беше по-ниската страна на вулкана, а зад ръба й — езерото. Фош разреши на групата двайсет минути почивка, като се приближи до всеки и с жестове го попита как е. Никой не говореше. Лиу Юшен можеше да е поставил пазачи на хълма.

Фош тръгна да провери. Пълзеше по корем, стиснал в ръце щурмовата „Фамас“. Джунглата сякаш го погълна само след метър-два. След десет минути се върна пак така безшумно.