Сребристи сенки [bg]

Само че не беше.

Сидни си бе отишла, бяха я отвели далеч, много надалеч от мен… което означаваше, че не нейните ръце ме прегръщаха, не нейните устни вкусвах. Борейки се да се изтръгна от омаята на съня, отворих очи и се опитах да проумея какво става около мен. Сутрешните лъчи проникваха оскъдно през спуснатите щори, но все още имаше достатъчно светлина, за да различа, че момичето в леглото до мен имаше черна, а не златна коса. Очите й бяха сиви, а не кафяви.

— Нина?

Отблъснах я внимателно и се отдръпнах колкото можах по-далеч от нея, без да се търкулна от кревата на пода. В очите й блестяха весели искри и за мое изумление, тя се засмя.

— Някой друг ли очакваше? Почакай, не е нужно да ми отговаряш.

— Не… но какво правиш тук? — Примигнах и обходих с поглед сумрачната спалня. — Как изобщо влезе тук?

— Ти ми даде ключ за спешни случаи, не помниш ли? — Не помнех, но и това не ме изненада. Тя изглеждаше малко разочарована, че съм го направил в пиянски порив. — Разтревожих се, когато не ми се обади тази сутрин, затова реших по време на обедната почивка да дойда да проверя как си. Имах необичайна нощна смяна.

— Нападението и проверката не са едно и също — изтъкнах.

— Нападение е доста силно казано — сгълча ме тя. — Особено след като ти сам посегна към мен, когато седнах на леглото.

— Посегнал съм? — Отново не можех да кажа, че съм особено изненадан. — Ами… извинявай. Бях полузаспал и не съм осъзнавал какво правя. Аз… сънувах.

— Стори ми се, че напълно осъзнаваш какво правиш с мен — изрече Нина с дрезгав глас и протегна ръка към мен. — Нея ли сънуваше?

— Кого?

— Знаеш кого. Нея. Момичето, което те измъчва. Не отричай — заповяда тя, виждайки, че се каня да протестирам. — Не мислиш ли, че не съм го разбрала? О, Ейдриън. — Стана ми неприятно да го чуя от устните й, след като току-що бях сънувал Сидни да изрича същите тези думи, Нина ме помилва нежно по бузата. — Още щом се върна в кралския двор, разбрах, че някой е разбил сърцето ти. Беше ми непоносимо тежко да те гледам как страдаш. Това разяжда душата ми и ме измъчва.

Аз поклатих глава, но не отблъснах ръката й.

— Ти не разбираш. Нещата са по-сложни, отколкото си мислиш.

— Зная, че тя не е тук. И че ти си нещастен. Моля те… — Нина се приближи през леглото и стремително се надвеси над мен. Косата й образува около нас завеса от тъмни къдрици. — Ти ме привлече от мига, в който се срещнахме. Позволи ми да облекча болката ти, да те накарам да се почувстваш по-добре…

Наведе се, за да ме целуне, а аз вдигнах ръка, за да я спра.