Тайната на забранената книга [bg]

Не знам какво ме накара да се поколебая, когато посегнах да отворя втората врата, която отделяше жилището от книжарницата, но нещо го направи. Може би чух името си, докато се пресягах за дръжката или любопитството ми се възбуди от настоятелния оттенък в гласа на Фиона, който се носеше ясно през вратата, въпреки че думите й не се чуваха. Каквато и да беше причината, вместо да издам присъствието си, аз открехнах леко вратата, допрях ухо до отвора и проявих такава липса на обноски, че бих ужасила всяка жена в семейството ми десет поколения назад. Аз подслушвах разговора, който се провеждаше зад вратата.

— Нямаш право, Джерико и го знаеш — извика Фиона.

— Кога ще се научиш, Фио? — каза Баронс. — Силата прави правото. Това е единственото право, от което се нуждая.

— Мястото й не е тук. Не можеш да й позволиш да остане. Няма да търпя това.

— Ти няма да го търпиш? Кога стана мой пазител, Фио? — Имаше заплаха в самата нежност, с която Баронс зададе въпроса, но Фиона или не я чу, или избра да не й обърне внимание.

— Когато ти започна да се нуждаеш от такъв. Не е безопасно да я държим тук, Джерико. Тя трябва да си отиде — тази вечер, ако е възможно, утре най-късно. Не мога да съм тук през цялото време, за да се грижа нищо да не се случи.

— Никой не те е молил — каза Баронс студено.

— Е, някой трябва да го прави — извика тя.

— Ревнуваш ли, Фио? Че не си ти?

Фиона засмука шумно въздух. Почти можех да я видя как стои там — с ярки от страст очи, две цветни петна на скулите й на застаряваща кинозвезда.

— Ако трябва да прехвърлиш спора на лично ниво, тогава да, Джерико, ревнувам. Знаеш, че не я искам тук. Но не става дума само за мен и какво искам аз. Това дете е толкова невежо и невинно…

Добре, наистина се възмутих от това.

— … и няма и най-малката представа какво прави. Няма никаква представа в каква опасност е, а ти нямаш право да продължаваш да я подлагаш на риск.

— Не право, Фио, сила. Помниш ли? Не ме интересуват правата. И никога не са ме интересували.

— Не вярвам в това, Джерико. Познавам те.

— Не, Фио, само мислиш, че ме познаваш. Всъщност изобщо не ме познаваш. Не се бъркай или напусни! Сигурен съм, че мога да намеря друга да… — Той спря за момент, сякаш търсеше точните думи, — обслужва нуждите ми.

— О! Да обслужва твоите… О! Това ли правя аз? Обслужвам нуждите ти? Би направил и това, нали? Да намериш друга. Да ме натовариш на най-близкия влак. Обзалагам се, че дори няма да се сбогуваш, нали? Вероятно никога няма да помислиш отново за мен.

Баронс се засмя меко и въпреки че не можех да видя нито един от двамата, си представих как той я хваща за раменете, може би забърсва с кокалчетата си меката извивка на бузата й.