Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Пътеката продължаваше услужливо да разгръща пред тях завоите си, но хобитът вече нямаше съмнения, че тя ги води в капан. Зъбът като оживял търсеше дланта му, краищата на острието изглеждаха нажежени. А през това време като че тинесто тресавище поглъщаше отряда, но с всяка крачка в сърцето на хобита растеше и се укрепваше онази весела злоба преди битка, която дава сили да се върви без трепет и с вяра в себе си и в приятелите срещу струващата се непреодолима стена от чужда стомана, Фолко жадуваше за схватка, чакаше я... а това вече съвсем не бе присъщо на хобита.

Привечер гората започна да оредява. Тънки сухи дървета стърчаха тук-там от дебелия слой мъх, някъде недалеч се чуваше ромоленето на вода, по долчин- ките се събираше мъгла. Имаше все по-малко зеленина и накрая те се озоваха сред обширна сива пустош, набучена със самотни мъртви стволове. Пътечката се прекъсна пред някакъв причудлив, покрит с мъх корен и те спряха в нерешителност, Фолко неволно притвори очи, както правят уморените след дълга и трудна работа, какъвто му се стори пътят през долината. Бяха пристигнали.

Хобитът се полюшваше в седлото, понито неспокойно пристъпваше от крак на крак. И през затворени клепачи Фолко виждаше пустошта също толкова ясно, както и с отворени: само че сега в най-далечния й край, там, където скалите мрачно се сближаваха, стискайки в прегръдките си мъртвата гора, сред гъстите, повалени от буря дървета, той видя неголяма сива фигурка. Като ударен хобитът се сепна и отвори очи - нищо. Отново присви очи - човешкият силует, слаб като пръчка, сега не беше неподвижен: той бавно повдигаше ръце нагоре и във въздуха като че зазвънтя противен писклив звук, като от скъсана струна. Хобитът усети тласък в гърдите, наоколо изплашено зацвилиха конете, неспокойно въртейки се на едно място. Оглеждайки се за миг, хобитът видя как страхът бе изкривил и начупил лицата на приятелите му, как един от дорвагите падна на едно коляно, как Келаст се опитва да укроти пръхтящия и отстъпващ назад жребец, как Дребосъка с потръпваш мускул на бузата се опитва да изтръгне ненадейно заклещилия се меч от ножницата. Беше много странно да гледа всичко това, все едно присъстваше на разиграно от умели артисти представление. Самият той не изпитваше страх, само дръжката на Зъба внезапно стана много гореща, топлината й се усещаше даже през металната ръкавица на бронята. И тогава, без да има ни най-малка представа какво го очаква, освен тревожните думи на Наугрим за Сивия вихър, хобитът викна на приятелите си: