![Ноктите на Помирителя [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/0/0/noktite-na-pomiritelya-bg-download.jpg)
Ноктите на Помирителя [bg]
- Автор: Вулф Джин Родман
- Серия: Книга за новото слънце #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-277-1
- Переводчик: Росен Рашков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ноктите на Помирителя [bg]». Краткое содержание книги:
Тогава принцесата се сбогувала с острова и се заклела, че може да посети всички други страни, които посещава майка й, но никога няма да се върне на това ужасно място. Същото направили и Царевичните девици. Те били прекалено много, но все пак палубата ги събрала и позеленяла от цвета на техните рокли и златото в косите им. Много приключения имали те по обратния път към града на магьосниците. Може още да се разкаже как погребали своите другари в морето и как се молили за душите им. Как след това отново ги видели през нощта по такелажа на кораба. Как Царевичните вдовици се омъжили за принцовете, омагьосани да живеят техния живот, как си построили прекрасни палати върху цветовете на лилиите, каквито никой не бил виждал дотогава.
Но всички тези неща са по-маловажни. Редно е обаче да се каже, че когато корабът приближил града на магьосниците, ученикът, който бил създал своя син от сънищата, се изкачил на най-високата скала и погледнал към морето. Когато зърнал черните платна, които всъщност били бели, но опушени от катрана, заслепил великана човекоядец, сметнал, че синът му е загинал и се хвърлил в бездната. Защото никой не живее дълго, след като мечтите му са мъртви.
18
ОГЛЕДАЛА
Докато четях тази странна приказка, аз поглеждах от време на време към Йонас, но на лицето му не се появяваше дори и следа от някаква емоция, макар да не бе заспал. Когато свърших с четенето, се обърнах към него и казах:
— Не съм сигурен, че разбирам защо ученикът веднага е помислил, че синът му е мъртъв, след като е видял черните платна. Нали великанът изпращал кораб с черни платна, макар и веднъж, но през пролетта?
— Знам защо — отвърна Йонас. В гласа му се долавяше такова отегчение, каквото не бях усещал друг път.
— Нима искаш да кажеш, че знаеш отговорите на всички тези въпроси?
Йонас не ми отговори и за момент останахме в пълна тишина. Аз все още държах дебелата кафява книга (която все така ми напомняше за Текла и за вечерите, които бяхме прекарали заедно), отворена с помощта на показалеца си, а той бе облегнал гръб на студената каменна стена на затвора, с ръце — едната човешка, другата метална, отпуснати непотребни до тялото му.
Тогава тих детски глас се осмели да каже:
— Това трябва да е много стара история. — Беше момиченцето, което бях вдигал на ръце до тавана.
Бях загрижен за състоянието на Йонас и ядосан от това, че тя се осмелява да ни безпокои, но моят приятел обърна глава към нея и измърмори:
— Да, наистина е много стара история. Главният герой казал на царя, че ако походът му се провали, ще се върне в Атина с черни платна.
Не съм сигурен какво означаваше тази забележка и дали беше плод на бълнуващото му съзнание, но тъй като това са едни от последните думи, които чух от Йонас, смятам да ги запиша тук, така както направих и с приказката, която преди това прочетох.
Известно време аз и момиченцето се опитвахме да го накараме да ни обясни по-подробно, но той не издаде и звук. Най-накрая се отказахме. Прекарах деня, седейки до Йонас, но след около един-два часа при нас дойде Хетор (съвсем очевидно малкият му запас от мозък бе поставен на изпитание от въпросите на затворниците). Поговорих с Никарет и Ломър и уредих той да спи в най-отдалечения ъгъл на подземието.
Каквото и да казваме, всички страдаме понякога от неспокоен сън. Някои дори едва успяват да заспят, а други макар и да спят, се вайкат, че страдат от безсъние. Някои са безпокоени постоянно от неприятни сънища и малцина са тези, които сънуват наистина приятни неща. Някои ще кажат, че преди са имали проблеми със съня, но вече са ги „превъзмогнали“, сякаш предчувствията са болест, а може би действително са такива?
В моя случай аз обикновено спя, без да сънувам особено, камо ли да запомням сънищата си (макар понякога да имам такива и читателят, стигнал дотук, да е забелязал това), и рядко се събуждам преди зазоряване. Но тази нощ моят сън беше по-различен от обикновено, ако изобщо може да се нарече сън. Може би беше някакво друго състояние, подобно на това, предизвикано от алзабото, когато същество се хранеше с човешки трупове и се държеше като човек.
Ако за това състояние има някакво природно обяснение, то аз го отдавам на злощастните и необичайни условия, в които се намирах. Аз, който през целия си живот бях свикнал да работя упорито и да упражнявам жестоката си професия, вече втори ден бях лишен от тази възможност. Приказката от голямата кафява книга бе повлияла въображението ми, което и без това бе стимулирано от нея, от спомена за Текла, а може би и от усещането, че вече се намирам между стените на Двореца на Сюзерена, за които тя толкова често беше говорила. Но може би най-силно се тревожех за Йонас и имах усещането (което се засилваше с всеки изминат ден), че това място ще е краят на моето пътуване. Че никога няма да достигна до Тракс, никога няма да открия бедната Доркас, никога няма да върна Ноктите и дори че няма да мога да се самоубия. Според мен, Неръкотворният, на който собственикът на Ноктите беше служил, бяха предопределили, че аз, който съм видял смъртта на толкова затворници, трябва да умра като такъв.