Ноктите на Помирителя [bg]

Беше същото момиченце с тъмна коса и големи очи. Попитах я дали наистина я е видяла.

Тя стисна ръката ми със своята малка ръчица.

— Да, видях я. Една висока жена. Изплаших се. Имаше нещо скрито в тъмнината. Страховито. Дали успя да я хване?

— Забрави ли, че не бива да се страхуваш? Та ти се засмя на зеленото лице на чудовището.

— Това беше по-различно. Черно нещо, което се промъква в тъмното. — В гласа й наистина имаше ужас, а ръката й леко трепереше.

— Как изглеждаше тази жена?

— Не знам. Не можах добре да я видя, защото беше по-тъмна от сенките, но познах по походката й, че е жена. Реших да дойда по-близо, за да я разгледам, но тя изчезна.

— Разбирам — отвърнах аз. — Макар да се съмнявам, че ти някога ще успееш. Сега трябва да се върнеш при майка си и да спиш.

— Тя идва някъде от стената — каза момиченцето.

След това бързо освободи ръката ми и изчезна, но съм сигурен, че не изпълни това, което й бях казал. Вместо това май че бе последвала мен и Йонас, защото на два пъти, когато се връщах след това в Двореца на Сюзерена, я зървах наоколо, където несъмнено се прехранваше с крадена храна. (Може и да се е връщала в преддверието да се храни, но след това аз заповядах всички затворници да бъдат освободени и дори ако е необходимо, да бъдат откарани до границите на владенията на Сюзерена. Заповядах също да доведат Никарет при мен и докато сега пиша тези редове, моят шамбелан влезе и ми докладва, че тя е вън и очаква да чуе желанията ми.)

Йонас лежеше там, където го бях оставил, и отново, както преди, видях бялото на очите му.

— Ти ми каза, че трябва да се махнеш оттук, ако искаш да запазиш разсъдъка си — казах му аз. — Хайде, да тръгваме. Онзи, изпратил ноктюлите, който и да е той, разполага и с други оръдия. Открих пътя, по който ще излезем на бял свят. Трябва да тръгнем веднага.

Той изобщо не се помръдна и след като почаках още малко, аз се наведох и го вдигнах на ръце. Много части от неговото тяло сигурно бяха направени от същата лека сплав от метали като изкуствената му ръка и той не тежеше повече от момче. Усетих, че металните части, а и плътта му са влажни от нещо, подобно на слуз. Кракът ми стъпи в локва от същата неприятна субстанция и разбрах, че това, за което ме е предупредило момиченцето, е минало покрай Йонас, но не е търсило него.

Вратата, през която влизаха мъчителите, не беше далеч от нишата, в която спяхме, точно в средата на най-отдалечената стена. Отключваше се с помощта на магическа дума, но така беше с всички древни неща. Аз прошепнах заклинанието и скритият портал се открехна. Преминахме и го оставихме отворен. Горкият Йонас така се влачеше след мен, сякаш целият беше се разглобил.

Пред нас се показа стълбище с гирлянди от бледи паяжини и килим от прах. Водеше надолу с широки, спираловидни извивки. Спомням си самото стълбище, но какво имаше под него — не мога да си спомня. Каквото и да имаше, застоялият въздух миришеше на свобода и аз с удоволствие го вдишвах с пълни гърди. Ако не бях толкова разтревожен за Йонас, щях да се разсмея на глас.

Тайни врати се отваряха пред нас, на много площадки, но имаше опасност, и то съвсем реална, да срещнем някого и затова предпочетох забравеното стълбище. Преди това да бъда видян от някой обитател на Двореца на Сюзерена, предпочитах да съм колкото се може по-далеч от преддверието.