Ноктите на Помирителя [bg]

— Е, къде се намираме?

— На Ърт — отвърна Йонас и прекоси стаята, приближавайки нагънатите панели. Тяхната задна част беше осеяна с разноцветни диаманти и изпъстрена със същите странни знаци, каквито бях видял на вратата. Но тези знаци не бяха по-странни от действията на моя приятел, който отвори няколко от панелите. Каменната маска, която бях забелязал преди това на лицето му, вече бе изчезнала и той ми се стори по-различен от човека, когото познавах.

И тогава разбрах. Всички сме виждали хора, загубили едната си ръка (също както и той) и заменили я с кука или друго приспособление, за да могат да изпълняват операции, при които се изисква използването и на двете ръце. Същото важеше и за Йонас, но сега, когато се наложи да свърши нещо, за първи път обърнах внимание, че предпочита да използва металната си ръка, а не тази, която беше от плът. Когато го осъзнах, разбрах това, което ми беше казал по-рано. При катастрофата на кораба бе пострадало не само неговото лице.

— Очите… — промълвих аз. — Те не са могли да ти сменят очите. Нали така? Затова са ти дали това лице. И той ли е бил убит?

Йонас ме погледна по начин, който ми показа, че напълно е забравил за мен.

— Той беше на земята. Когато се приземявахме, стана жертва на нещастен случай. Имах нужда от неговите очи, ларинкс, а също и от някои други части.

— Затова си се отнасял толкова добре с мен, защото съм инквизитор, а ти си машина.

— Ти не си по-лош от който и да било друг от твоя вид. Спомни си, че години преди да те срещна, вече бях станал човек като теб. Ти никога нямаше да ме изоставиш, но аз ще трябва да го направя. Сега ми се явява шанс, който съм търсил години. Пребродих и седемте континента на този свят, за да търся хиеродулите и да пътувам с тромави апарати.

Спомних си всичко, което се беше случило, след като дадох ножа на Текла. Макар и да не следях внимателно мисълта на Йонас, отговорих:

— Щом това е единственият ти шанс, тръгвай. Желая ти късмет. Ако срещна Йолента, ще й кажа, че някога си я обичал.

Йонас поклати глава.

— Не разбираш ли? Ще се върна да я взема, когато ме поправят. Тогава отново ще мога да разсъждавам нормално и ще имам старото си тяло.

Тогава той влезе в центъра на това, което приличаше на параван, и над главата му се появи ярка светлина.

Глупаво е тези неща да се нарекат огледала. Защото не бяха огледала, макар и да отразяваха светлината, но това едва ли беше основната им функция. Те отразяваха реалността, метафизичната субстанция, която лежи в основата на материалния свят.

Йонас затвори кръга около себе си и се придвижи в центъра му. За времето, за което се казва кратка молитва, пробягаха бели светкавици и от горната част на панелите се вдигна метален прах. Преди да успея да реагирам, всичко свърши и аз останах сам.