Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Заболя ли те? — Мъжът в робата заговори с престорена загриженост.

— Не — стисна зъби Лари.

— Браво! — изръкопляска му старецът и плесна с ръце. — Доведете момичето и мумията. — Наведе се към младежа. — Нали търсеше своята Изида? — рече му подигравателно. — Ето я — посочи с ръка към вратата в срещуположния край на храма. Тя се отвори и Лари видя как две от косматите чудовища въведоха в помещението Изида и фараона. Двамата бяха оковани във вериги. Жената накуцваше и по лицето й имаше синини и петна от засъхнала кръв.

— Животно! — изрева безпомощно младежът.

Магьосникът се ухили доволно.

— Лари? — провикна се изнемощяло жената. — Добре ли си? Извинявай, че те замесих в това.

— Дръж се — отвърна й младежът. — Ще те измъкна оттук.

Старецът се закиска.

— Колко трогателно! — извади от джоба си странната кесия, която Лари беше намерил в саркофага. — И как мислиш да го направиш, когато прахът на мъртвите е у мен? — Размаха го, така че да могат да го видят Изида и фараона. По лицето на жената прочете отчаяние и това го зарадва. — Вече няма да имаш нужда от него, защото съвсем скоро силата на камъка ще бъде моя и мъртвите ще се подчиняват само на мен. — Обърна се към младежа и извади от джоба фигурката на Буда. Попаднала в ръцете на стареца, тя беше загубила магията си и отново се беше превърнала в обикновена фигура. — А това да не е мини статуетката на бога на алкохолиците? — изсмя се.

— Не — отвърна Лари. — Това е Веселият Буда.

— Няма що, много е весел! — Загубил интерес от предметите, магьосникът ги прибра обратно в джоба си. — Стига приказки. Остана последната част от ритуала. — Приближи се до Изида. Погали я с пръсти, а после делово заповяда на едното от чудовищата: — Заведи я при олтара.

Създанието се подчини. Хвана веригата, с която бе окована жената, и я задърпа в посока на олтара. Изида падна на пода. Лицето й се изкриви от болка, но не издаде звук. Бързо се изправи и закуцука след чудовището. Не искаше да достави удоволствие на магьосника със страданието си.

— Пусни я! — не се сдържа Лари и извика.

— Искаш да кажеш нещо? — подигравателно се обърна към него старецът.

— Пусни я — рече по-спокойно младежът. — Иначе ще съжаляваш.

— Заплашваш ли ме? — недоумяваше магьосникът. — Ти си окован във вериги и прикован за стената, а аз имам две свободни ръце и… — От ръкава си измъкна назъбен кинжал, чиято дръжка бе изработена от кост. — Това — ухили се. — Знаеш ли какво е то?

Лари не отвърна.

— Жертвен кинжал, глупако — рече. — И сега ще го ползвам, за да довърша ритуала. Настъпи време да извърша жертвоприношението. И познай кого ще принеса в жертва. — На лицето му се бе изписала дебилна усмивка. — Твоето любимо момиче.

Още преди да го спомене, младежът разбра кого има предвид старецът. Бяс изпълни жилите му.