Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Отново се отнасям в спомени. Например деня, в който изгубих семейството си. Третият ден, откакто нахлуха в България. Помня го все едно бе вчера. Вече беше сигурно, че се насочват към София, помитайки всичко по пътя си. Майка ми и баща ми бяха отишли да се разбират с някакви роднини да се скрием в тяхна вила в планината. Така и не се върнаха. Имам по-голям брат, който за щастие сега е с мен, но тогава не беше. Не можеше да се свърже с годеницата си и бе тръгнал да я търси. Аз стоях сама вкъщи и се опитвах да реша кое е необходимо и кое жизненоважно да събера като багаж. Имах приятел, който щеше да дойде при мен всеки момент, но това така и не се случи.

Докато чаках, който и да е да се прибере, взривовете започнаха. Веднага, противно на всички правила за безопасност, се залепих на прозореца. По това време живеехме на осмия етаж в един от по-крайните южни квартали. Гледката ме порази — източна София вече я нямаше, а в центъра се извисяваха черни стълбове дим и премигваха странни светлини. Стоях като хипнотизирана на прозореца, докато брат ми не нахлу в апартамента с годеницата си — ужасени и целите в сажди. Тогава осъзнах какво се случва — разтичах се из апартамента и събрах най-важното в два големи сака. Той ги отнесе в колата, а аз оставих бележка с точните ни координати, взех още някои неща, които сметнах за важни и изхвърчах към колата.

Стигнахме до предварително уговорено място, което засега беше безопасно. Там се събрахме с някои приятели и малко роднини. Беше решено, че ще стоим на това място четири дни ако не ни намерят, а след това ще се преместим. Трябваше да чакаме. Явно и други хора се бяха сетили за това място и непознати идваха непрекъснато. До края на деня се събрахме близо сто души. Повече не дойдоха.