Гробовни тайни [bg]

— Искаш ли бренди или нещо друго? — попита тя.

Долавях мириса на шампоан от измитата й коса.

— Не, благодаря.

Тя се прокашля.

— Отдавна исках да ти кажа… Чух какво се е случило със семейството ти, съжалявам.

Не казах нищо, само кимнах. Дървата в печката пращяха. Софи се усмихна нервно и сплете пръсти.

— Не знам откъде да започна.

— Защо не ми разкажеш как се озова тук? Грънчарството няма много общо с поведенческия анализ.

— Да, така е — усмихна се стеснително тя. — Предполагам, че в един момент ми писна. Виждах само тъмната страна на живота и цялата тази болка, провалите. След фиаското със случая „Монк“ напълно загубих самоувереността си, започнах да подлагам на съмнение всяко свое решение. Накрая стигнах дотам, че сутрин нямах сили да стана от леглото. Затова реших да се откажа, преди напълно да се проваля.

Софи огледа стаята, като че ли я виждаше за първи път.

— Тук съм от четири… не, пет години. Господи! Преди грънчарството ми беше хоби, затова, когато видях, че това място се продава, реших да опитам. Винаги съм харесвала Дартмур, освен това исках да започна на чисто, да се захвана с нещо съвсем различно. Не знам дали можеш да ме разбереш.

Можех, дори по-добре, отколкото си представяше.

— Първото нещо, което направих, бе да изгоря всичките си записки — продължи тя. — Всичко. Всеки случай, по който бях работила. Всичко отиде на кладата. Освен един случай.

— На Джером Монк — вметнах аз.

Тя кимна.

— Не знам защо не изгорих и тези записки. Може би защото дойдох да живея тук, недалеч от мястото, където се случи всичко…

Тя сплете ръце в скута си и ги стисна толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Известно време в стаята се чуваше единствено пращенето на дърветата в печката.

— Сещаш ли се понякога за това? — попитах Софи.

— Не, докато Монк не избяга.

— А аз често си мисля за всичко, което се случи. — Тя впери поглед в стиснатите си ръце. — Имахме златна възможност да намерим мястото, където са били погребани Линдзи и Зоуи Бенет, а я пропиляхме.

— Няма смисъл да претендираме, че случаят беше успех, за когото и да е от нас — казах аз с въздишка, — но понякога се случват такива неща. Направихме каквото можахме. Никой не е виновен за станалото.

Тя бързо поклати глава, лицето й помръкна.

— Трябваше да се постараем повече. Аз трябваше да се постарая повече.

— Монк си имаше план и той не включваше това, да ни покаже къде се намират гробовете. За него най-важното бе възможността да избяга.

И за малко да успее.

— Точно в това е проблемът, според мен не беше така — тя махна с ръка и не ме остави да й възразя. — Да, бягството беше част от плана му. Може би най-съществената част. Но не мисля, че това бе единствената причина да се съгласи да ни помогне. Забеляза ли как реагира, когато видя гроба на Тина Уилямс? Мисля, че тогава не се преструваше. Според мен той съвсем наистина се опитваше да си спомни.