Парижката книжарница

— Хей, капитано! Кунео ще свърши работата, няма проблеми!

Късокракият италианец остави настрана продуктите за вечерята, изкатери се по стълбичката, както си беше с кухненска престилка на цветчета, нахлузи на ръцете си пъстри кухненски ръкавици, вдигна въжето и го размаха, описвайки плавни, змийски движения. Уплашено от нападащата боа, кучето на пазача излая кратко и побягна.

Кунео завъртя желязната щанга само с едната ръка и клапите за пропускане на водата се отвориха. Под късия ръкав на раираната риза се издуха яки мускули. Докато водата нахлуваше в качерата, Кунео припяваше с теноров глас като гондолиерите във Венеция:

— Ке сара, сара…

Намигна на възхитената съпруга на пазача, докато мъжът ѝ не гледаше, а на минаване покрай пазача му подхвърли кутийка бира. Получи в дар усмивки и ценни сведения: тази вечер в Сансер ще има танци, надзорникът на по-следващото пристанище не разполага със запаси от дизел. Кунео зададе най-важния си въпрос и получи отрицателен отговор: шлепът „Лунна нощ“ отдавна не бил минавал през шлюза. За последен път още по времето на Митеран. Не помнел точно.

Пердю проследи как Кунео прие новината.

В продължение на една седмица му отговаряха по същия начин: „Не, не, не“.

Разпитваха пазачите на шлюзовете, надзорниците на пристанищата, шкиперите, даже клиентите, които посещаваха „Литературната аптека“.

Италианецът благодари учтиво, лицето му остана спокойно. Спокоен като камък. Очевидно носеше в гърдите си непоколебим източник на надежда. Или и той търсеше само по навик?

Навикът е опасно, суетно божество. То не допуска нищо да застраши властта му. Убива всеки новозародил се копнеж. Копнежът да пътуваш, да работиш друго нещо, да се влюбиш отново. Пречи ти да живееш, както искаш. Навикът не ти позволява да помислиш дали все още искаш да правиш онова, което правиш всеки ден.

Кунео се присъедини към Пердю на руля.

— Готово, капитано. Аз изгубих любовта си, но не разбирам какво е изгубило момчето, та пътува с вас.

Двамата мъже се загледаха към Макс, който се бе облегнал на парапета и изглеждаше много, много далечен.

Макс вече не говореше толкова много и бе престанал да свири на пиано.

„Ще се опитам да ви бъда добър приятел“, бе казал

през онази нощ. Какво означаваше „ще се опитам“?

— Липсва му муза, синьор Салваторе. Макс е сключил договор с нея и се е отказал от нормален живот. Сега музата му я няма и той няма свой живот, нито нормален, нито на човек на изкуството. Затова пътува с нас. Търси своята муза по реката.

— Разбрах, капитано. Кой знае, може би не е обичал достатъчно своята муза. Защо не ѝ направи повторно предложение за женитба?

Възможно ли беше писателят да се ожени повторно за своята муза? Дали тримата да не запалят на някоя разцъфнала поляна огън от лози и да потанцуват голи около него?

— Що за същества са музите? Да не са като котките? — попита Кунео. — Те не си просят любов. Или пък са като кучетата? Не може ли Масимо да накара музата си да ревнува, като прави любов с други момичета?