Парижката книжарница

Обърна кораба към брега. Външните стени застъргаха по канала.

Сърната продължаваше да пищи отчаяно, дрезгаво. Движеше се все по-бавно, бързо губеше сила. Предните крачета не успяваха да намерят опора.

Кунео стоеше до релинга по бельо. Очевидно бе осъзнал, че няма как да помогне на давещата се сърна, ако не стъпи на брега. Външните стени на „Лулу“ бяха твърде високи, за да се наведе и да измъкне отчаяно бранещото се животно от реката. Или да слезе по въжената стълбичка и да го хване.

Най-сетне се удариха в брега. Макс и Жан скочиха на сушата и се втурнаха към мястото, където беше сърната. Междувременно тя се бе отблъснала от стената и се опитваше да стигне до другата стена на канала.

— Защо не ни позволява да ѝ помогнем? — попита с пресекващ глас Макс. По бузите му се търкаляха сълзи. — Ела тук! — извика дрезгаво. — Дявол да те вземе, глупаво животно, ела при нас!

Не им оставаше нищо друго, освен да чакат края.

Сърната пищеше отчаяно и се опитваше да се покатери по отсрещната стена на канала. По някое време спря с опитите за спасение и се хлъзна обратно.

Мъжете стояха и гледаха в мълчание. Сърната с мъка държеше главата си над водата. През цялото време обаче се обръщаше към тях и се опитваше да се отдалечи. Бездънният страх в меките очи, очевидното недоверие и враждебност улучиха Пердю право в сърцето.

Сърната изпищя още веднъж, продължително и отчаяно.

После писъкът ѝ заглъхна.

Животното потъна.

— Моля те, Господи, не! — проплака Макс.

Сърната изплува на повърхността, обърната на една страна. Главата ѝ остана под водата, предните крачета потръпваха.

Слънцето грееше, комарите танцуваха, някъде в гъсталака пееше птица. Безжизненото тяло на сърната се въртеше около оста си.

По лицето на Макс се стичаха сълзи. Той скочи във водата и заплува към мъртвата сърна.

Жан и Салваторе проследиха мълчаливо как приятелят им повлече след себе си отпуснатото тяло, докато стигна до брега пред тях. С неподозирана сила Макс вдигна във въздуха мокрия труп, Жан се наведе, хвана го и го издърпа. Салваторе побърза да се притече на помощ.

Тялото на сърната миришеше на застояла вода, на горска почва и на чужд, далечен от градовете свят. Мократа козина се бе сплъстила. Пердю внимателно положи тялото на сърната върху затоплената от слънцето трева и помилва главичката ѝ. Надяваше се да се случи чудо: сърната да оживее, да се изправи на несигурните си крачка и да побегне към храстите.

Плъзна пръсти по гърдите на малкото животно. Погали гръбчето му, крачетата, надявайки се топлото докосване да разруши проклятието. Усети, че в стройното телце са останали искрици топлина.

— Моля те — зашепна тихо, — моля те…

Положи главичката на сърната в скута си и продължи да я милва. Кафявите очи го гледаха, останали без капчица блясък.

Макс лежеше по гръб във водата, широко разперил ръце.

Кунео стоеше на палубата, скрил лице в ръцете си.