Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Тя обаче забеляза и се засмя.

— Да не се изчерви?

Мамка му!

— Мислех, че няма да ме видиш в този сумрак.

— Не те видях. Обаче ти заби поглед в земята.

— Всъщност да де — изсумтях аз.

Засмяхме се, после помълчахме.

Погледнах я.

— Може ли да те попитам нещо лично?

Тя отметна кичур коса от лицето си.

— Естествено. Ако не искам да ти отговоря, просто няма да го направя.

— Как… Така ли си се родила? Или ти се е случило нещо? Спомена за „травма“…

Последва дълго мълчание.

— Бях на шестнайсет — каза тя накрая. — На връщане от училище. Една кола ме блъсна изотзад.

Обзе ме странно, искрено състрадание. Ала не знаех как да го изразя. Затова само казах:

— Съжалявам.

Саяка сви рамене.

— Нищо не си спомням. Свестих се в болницата.

— Хванаха ли онзи, дето те е блъснал?

— Да. Катастрофирал, докато се опитвал да избяга. Смачкал си колата в някаква стена. Аз останах саката, а той се разминал без драскотина.

Не казах нищо.

— Бил пиян. Само че се оказа, че е високопоставен политик. С много връзки. Неговите хора предложили на родителите ми пари. Уж за извинение, а всъщност за да им запушат устата.

— По дяволите!

— Майка ми и баща ми отказаха. Искаха да видят онзи в затвора. Но после вкъщи дойдоха други хора и ги посъветваха да вземат парите.

— От якудза ли?

Тя кимна.

— Какво можеха да направят родителите ми? Взеха парите и подписаха някакви документи. Даже не стигнаха за операциите, които трябваше да ми направят.

Сетих се за четиримата гангстери, които бях убил същия ден. И изведнъж ми се прииска да го направя пак. Е, съвсем скоро щях да се заема с Бясното куче. И с Мори, също високопоставен политик. Тази мисъл едновременно беше мрачна и радостна.

— Къде са сега родителите ти?

— Починаха. Бяха стари. Родила съм се, когато вече били на възраст — смятали, че не могат да имат деца, но след много години майка ми внезапно забременяла.

— Съжалявам.

— Стига си повтарял, че съжаляваш, иначе няма да ти разказвам повече тъжни истории.

Усмихнах се — насила, заради нея.

— Помниш ли името на онзи, дето те е блъснал?

— Да. Нобуо Камиона. Никога няма да го забравя.

— Би ли… На мен щеше да ми се иска да го убия. — Не бях имал намерение да го казвам. Просто някак си ми се изплъзна.

Тя не отговори веднага.

— Баща ми изпитваше същите чувства, знам. А може би известно време и самата аз.

— Вече не ги ли изпитваш?

— Не знам. Постепенно се научих да не го приемам така. Вярвам в кармата.