Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

— Нямам предвид количката. А това, че съм корейка.

Спрях и я погледнах отстрани.

— Корейка ли си?

— Второ поколение зайничи. И си абсолютно прав. Японците ни мразят, защото не ни различават от себе си. Всички предразсъдъци са ужасни, да, но е още по-ужасно, когато трябва да наемаш частен детектив да проследи произхода на някого, за да си наясно дали да се отнасяш с презрение към него!

И двамата се засмяхме.

— Значи си корейка. Нямах представа.

— Да. Саяка Кимура. Родителите ми ме кръстили Саяка, защото не искали хората да знаят, обаче името Кимура ме издава.

Това беше типично за етническите корейци име, макар да се срещаше и при японците, вариант на корейската фамилия Ким.

— Е, нямаше как да се досетя.

— Това смущава ли те?

— Не. Тъкмо напротив, радвам се, че познавам друг аутсайдер. Затова ли искаш да заминеш за Америка?

— Просто искам да се махна оттук. Нали ти казвам — за мен това не е несподелена любов. А просто омраза. Искам да отида в град, който не е толкова голям, не расте толкова бързо и не е толкова смазващ и безличен. Където хората не се интересуват откъде си ти или родителите ти.

Не знаех, че Америка е такава. За мен не беше. Но може би щеше да е за нея. Продължих да бутам количката.

— Какво ще правиш там?

— Още не съм решила. Първо ще следвам, ако успея да спестя достатъчно.

Значи не беше следвала. Зачудих се дали се срамува от този факт, дали затова не ми беше отговорила, когато я попитах в хотела.

— А после?

Тя сви рамене.

— Каквото пожелая. Искам да си намеря хубава работа. И да съм свободна, истински. Сегашният ми живот е адски тъп. Нужно ми е да поемам повече рискове. А не знам защо, но тук ме е страх да ги поемам.

— Смяташ ли, че Америка ще те направи по-смела?

Саяка се обърна към мен, може би, за да види дали й се присмивам. Не й се присмивах.

— Глупаво ли ти се струва?

Замислих се за Камбоджа.

— Не. Според повечето хора смелостта идва само отвътре, обаче не е така. Зависи от много неща. Например от това… къде живееш. От културата, от средата.

Тя кимна.

— Казвам ти: този град ме смазва. Тук просто се чувствам страшно потисната. Представям си Америка и се виждам да правя каквото и да е, всичко. Там може би ще съм в състояние да шофирам, ако някой изобрети кола с ръчно управление. Искам и да се науча да се гмуркам. Защо не? За това не трябват крака. И да скачам с парашут… защо да не мога да скачам с парашут на инвалидна количка? Мислиш ли, че падането ми е по-трудно? Всъщност ми е по-лесно. — Замълча за миг и се огледа. — Само че първо трябва да се махна оттук.