Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

След края на представлението и аплодисментите, докато публиката напускаше клуба, Киоко изпълни обещанието си и ни запозна с музикантите. Хино стисна ръката на Саяка с две ръце и се поклони — мил, топъл жест, който съчетаваше западната и източната традиция. Киоко донесе един от неговите албуми и той го подписа за Саяка. Усмивката не слизаше от лицето й и аз преливах от радост, като я виждах да смъква част от хладната сдържаност, толкова характерна за нея по време на първите ни срещи.

Преди да си тръгнем Саяка трябваше да отиде до тоалетната. Всичко мина нормално. Даже да се срамуваше, че трябва да й помагат, тя не го показа. Аз също се облекчих и накрая платих сметката на изхода.

— Е, готова ли си?

Тя кимна и се качихме по стълбището по същия начин, по който бяхме слезли. Със същото неловко затруднение от моя страна. Барманът ни последва с количката. Помогнах й да се настани, сбогувахме се и се насочихме към вана.

— Добре ли беше? — попитах, докато бутах количката по осветените от неон улички на Кабукичо и маневрирах сред забавляващите се хора. Саяка въртеше глава във всички посоки, попивайки гледките, шума и тълпите. Знаех, че изпадам в параноя, но въпреки това вървях с наведена глава, за да сведа до минимум и без това малката вероятност да ме разпознаят.

Тя ме погледна.

— Беше невероятно. Благодаря ти.

Отговорът й ме изпълни с щастие и без да се замислям, предложих:

— Хей, разхожда ли ти се? Искам да кажа…

Саяка се засмя.

— Знам какво искаш да кажеш. Къде?

— Нямам представа. Може би в парка „Юено“? Той е точно до Угуисудани и…

— Не, хайде да направим нещо друго — след кратко мълчание отвърна тя. — Ще ми се да видя нещо ново.

Замислих се за момент.

— Ходила ли си в „Китазава-гава“?

— Паркът с вишните ли?

— Да, в Сетагая. Когато дърветата цъфтят, там е пълно с хора, но иначе е приятно място за разходки. — Пак използвах същата неподходяща дума, но нали Саяка ми беше казала, че разбира какво имам предвид?

Тя се усмихна.

— Е? Какво чакаме?