Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

По пътя за Шинджуку тя ми разказа за Хино, джаз тромпетист, който имал свой квартет. За инструментите, на които свирел, за влиянието, което оказвал, за значението му. Бил на върха на славата си и според нея някой ден щял да се превърне в легенда. Осъзнах, че съм извадил страхотен късмет с рекламната листовка. Ако беше нещо друго, тя едва ли щеше да се съгласи да дойде с мен. Щяхме да отидем на суши в Угуисудани. Не че щеше да е лошо, обаче сега беше различно. Ентусиазмът й ми харесваше. Харесваше ми, че за нея това преживяване е изключително. Специално. Харесваше ми доверието, което ми оказваше.

— Какво всъщност има в джаза? — попитах.

— Нали каза, че ти харесвал Бил Евънс?

— Да.

— Е, какво има в Бил Евънс?

Трябваше да се замисля. Дотогава не се бях опитвал да си го обясня.

— Не знам. Като го слушам… винаги изпитвам блаженство. Звучи ли ти смислено?

Тя се засмя.

— Напълно. След като тази вечер слушаш Хино, ще ми кажеш повече.

Успях да паркирам на улицата не много далеч от „Таро“. Чувствах се уверен, бях изпълнен с оптимизъм. Някаква частица от ума ми продължаваше да се връща към неотдавнашните неприятни усещания — локвите кръв, миризмата на барутен дим, животинския писък на мъж, намушкан в корема, — но те почти не се отразяваха на настроението ми. Бяха оградени със сигурна стена.

Това беше друга част от моя живот, друга част от същността ми, която нямаше нищо общо с тази вечер. Сега бях друг човек. Може би имах същите спомени, ала онази друга личност я нямаше.

Наистина вярвах, че съм способен да поддържам това равновесие. Бях прекалено млад, за да знам, че някои спомени не избледняват, не остаряват и не умират. Че бремето на нещо от онова, което вършим, се натрупва, разширява, слива, втвърдява. Че животът означава да свикнеш с това постоянно бреме, да се научиш да го носиш, където и да идеш, да разбереш и, да приемеш, че то ще е с теб, върху теб и в теб до края на дните ти, докато стигнеш до момента, в който всичките ти сили отиват само за него. А когато накрая успееш да го отхвърлиш от плещите си, това ще е само защото е дошло време да отхвърлиш и всичко останало, всичко, което си имал, имаш или си щял да имаш. И се моли това наистина да е краят, понеже никой не знае какво се случва после.

Забутах инвалидната количка на Саяка, като наблюдавах всичко наоколо и внимавах да не се приближава някой със ситно накъдрена коса и евтин костюм. Ала не забелязах гангстери. Улиците гъмжаха от всевъзможни търсачи на развлечения: групи студенти, които отиваха на евтина вечеря или кино, бизнесмени, които забавляваха клиенти, чиновници, отскочили за малко сексуални наслади, преди да се приберат вкъщи и да излъжат жените си, че са ги задържали в службата. Навсякъде се смееха и разговаряха хора, пищяха клаксони, търговци крещяха от вратите на магазините си, ревяха мотори, тътнеха минаващи мотриси. Някаква странна хармония сред хаоса, мелодична какофония.