Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

— Моля?

— Я ме погледни. Какво искаш от мен?

Може да не говореше буквално, обаче аз се вторачих в нея. И онова, което видях, ми хареса. Гърдите й бяха малки и прелестно оформени, имаше дълга стройна шия, раменете, ръцете и цялата горна половина на тялото й изглеждаха силни, здрави и грациозни. Светла гладка кожа. А устните й… Господи, изпитвах блаженство, когато я целувах, макар и толкова лекичко, че това почти не можеше да се нарече „целувка“.

— Бих ти отговорил, но може да ми лепнеш някой шамар.

Тя тихо се засмя.

— Просто не разбирам.

— Заради количката ли?

— Да.

Отново я хванах за ръка.

— Не знам. Просто ми е хубаво с теб. Беше ми много хубаво преди малко, когато те целунах. Нямам нищо против да го повторя.

Саяка пак се засмя.

— Наистина не мога да те разбера.

— Съжалявам.

— Ти не си виновен. Знаеш ли, аз дори… аз дори не знам дали мога… нали разбираш? Не знам дали ще почувствам нещо.

— Искаш да кажеш, че никога не си…

Тя поклати глава.

— Никога. Дори преди злополуката.

— Ааа. Е, може би малко избързваме, не смяташ ли? Изобщо не съм мислил за това, искам да кажа. Е, не че не съм мислил, обаче не съм мислил много. Поне не постоянно. От време на време се улавям, че няколко минути мисля за нещо друго, преди пак да се сетя за това, разбираш ли?

Саяка се засмя. Осъзнах, че много обичам да я карам да се смее. Не бях най-забавният човек на света и завиждах на хората с такава дарба, но нещо в нея отприщваше тази способност в мен.

— Не е само това — отвърна тя. — Аз дори не съм се целувала от тийнейджърка.

— Защо? Не ти ли се искаше?

— Не знам. Повечето мъже, които канят на среща момиче в инвалидна количка… или ме съжаляват, или си мислят, че извършват благородна постъпка, или смятат, че ще получат каквото поискат, защото сигурно съм отчаяна. Или пък всичко това накуп. Разочаровах се и постепенно престанах да правя такива опити.

— Не знам защо някой може да си помисли такова нещо за теб. Ти изобщо не ми изглеждаш отчаяна.

Саяка кимна.

— Благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш. Просто се мъча да се сетя за нещо, което ще те накара пак да пожелаеш да ме целунеш.

Тя се усмихна, после очите й се навлажниха. Това ме свари неподготвен, както явно и самата нея, защото Саяка сепнато се засмя и се извърна, за да скрие сълзите си.

— Извинявай — казах. — Просто исках да се пошегувам.

Тя поклати глава и избърса очите си, без да ме поглежда.

Обзеха ме угризения. Осъзнах, че се отнасям към нея горе-долу така, както щях да се отнасям към всяко момиче, което ми харесва, и въпреки че от една страна Саяка очевидно реагираше на сигналите ми, от друга страна в душата й имаше рани, за които не знаех нищо, не повече, отколкото тя знаеше за моите.