Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

— Ъъъ… три години служих в армията.

— В коя армия?

Не ми се говореше за това. Американската война във Виетнам беше изключително непопулярна сред японската младеж. Не исках Саяка да ме намрази. Не исках и да й давам обяснения. Ала не виждах как да продължа да избягвам темата.

— В американската. В пехотата.

— Искаш да кажеш във Виетнам?

Ето. Кимнах.

— Бил си във Виетнам?!

Отново кимнах.

— Какво си правил там?

Как да отговориш на такъв въпрос?

— Правих всички онези ужасни неща, които хората правят на война и за които после им е трудно да говорят.

— Убивал ли си?

Странно. Бях свикнал да се чувствам по-млад от нея, а сега се почувствах по-стар.

— Това беше война, Саяка. На война убиваш. Освен ако не си тиловак, а аз определено не бях.

— Съжалявам. Ти каза, че не ти се говори за това.

— Няма нищо.

— Само че тъкмо ти отвори тази тема.

Изведнъж пак се почувствах по-младият от двамата.

— Онова, което правя тук, е нещо като… резултат от връзките, които си създадох там.

— Нещо шпионско, така ли?

Погледнах я. Просто беше любопитна, не се държеше осъдително.

— Не искам да те лъжа, нито да те въвличам в неприятности, като ти разкрия неща, които не бива да знаеш — отвърнах. — Не знам точно как се забърках във всичко това. Тъй де, освен онова, което съм научил в армията, нямам много умения. Нямам на какво да разчитам. И когато изникна тази възможност, аз просто я използвах. А едно от нещата, които харесвам у теб, е, че ти не си свързана с тези неща. И аз… и аз… Не знам какво се опитвам да кажа, затова ще млъкна.

— Сигурен ли си? Много си сладък, когато пелтечиш така.

Засмях се.

— Сега пък се изчервяваш — прибави Саяка.

— Добре, повече няма да отварям уста.

— Басирам се, че ще го направиш.

— Аз пък се басирам, че грешиш.

— Видя ли? Печеля.

Пак се засмях.

— Добре. Та значи… живееш в Угуисудани, така ли?

— На половин километър от хотела. Защо?

— Просто се чудех. Искам да кажа, наистина ли никога не се отдалечаваш оттам?

Тя въздъхна.

— Наистина. Понякога си казвам, че трябва, обаче е страшно да не знаеш с какво ще се сблъскаш. На няколко пъти имах проблеми и просто е… неприятно. Да си безпомощен и да се налага да разчиташ на милостта на непознати. Дори е… унизително. Затова постепенно свикнах да не напускам района, в който всичко ми е познато. Където ми е спокойно.

— Значи наистина си ми се доверила, за да излезеш с мен тази вечер. — Казах го уж небрежно, но ми се струва, че в гласа ми се долавяше известно удивление.

Саяка ме погледна.

— Искаш ли да знаеш с какво успя да ме убедиш?

Кимнах.

— Естествено.

— С това, че си мислил за мен като за „момичето от хотела“.