Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Слязохме без инциденти, като това включваше и мълчаливото ни съгласие да не споменаваме за моето надървяне. Какво да кажа, бях едва двайсетгодишен. Ужасих се, когато разбрах какво се случва, ала нищо не можех да направя. И още повече ме засрами нейната усмивка, въпреки че се мъчеше да я скрие. Нямам представа какво усещаше с долната половина на тялото си, обаче по някакъв начин знаеше в какво състояние съм.

Влязохме в клуба. Киоко даваше инструкции на един трийсетинагодишен мъж зад бара и две момичета на студентска възраст, навярно сервитьорки. Когато ни видя, веднага прати бармана да донесе количката и се погрижи да я постави в средата пред сцената. Всъщност в заведението нямаше лоши места — в това малко помещение всеки се намираше само на няколко крачки от сцената. Киоко поговори няколко минути със Саяка — как отворила клуба, какви изпълнители канела. Явно с Хино бяха приятели и тя обеща да ни запознае с него. Саяка беше във възторг. Скоро започнаха да пристигат хора и след половин час клубът вече се пръскаше по шевовете.

— Наред ли е всичко? — попитах, докато чакахме появата на тромпетиста и групата му.

Тя кимна.

— Да. Киоко е страшно симпатична. Естествена. Много хора смятат, че като си на инвалидна количка, трябва да си глупав, и ти говорят като че ли гръбначна травма и мозъчно увреждане са едно и също. Тя не е такава. — Замълча за миг, после прибави: — И ти не си.

След малко намалиха осветлението и Хино с още трима души енергично минаха покрай външната стена — единственото свободно място. Публиката избухна в диви аплодисменти. Музикантът вдигна тромпета над главата си, разтърси го за поздрав и овациите и виковете се удвоиха.

Четиримата заеха местата си на сцената — Хино, пианист, басист, ударни. И засвириха без никакво встъпление. Не познавах това парче — по онова време почти не бях слушал джаз, — но беше прекрасно. Започна тихо и постепенно се усилваше, звучеше елегично, изпълнено с копнеж, правеше ме щастлив и тъжен, понякога ту едното, ту другото, понякога едновременно. Струваше ми се, че нещо ми убягва, но нямах абсолютно никаква представа какво. Беше пленително, но и дразнещо да си в състояние да усещаш нещо толкова дълбоко и да не го разбираш.

Улових се, че кимам в такт с музиката, и засрамено престанах. Саяка ме погледна и се усмихна. Огледах се. Всички си тактуваха с глава или крак, някои леко се поклащаха. Човек просто не можеше да устои. Тези хора не се познаваха, никой от нас не се познаваше, и все пак всички реагирахме по един и същи начин. Бяхме като общност от непознати, обединени от… от какво? Не знаех. От онова, което усещахме в музиката.

Парчето свърши и залата отново се взриви от викове и аплодисменти. Хино представи своя квартет и обясни, че парчето се казвало „Сам, сам и сам“. Вероятно бях единственият, който не го знаеше.