Момичето и нощта [bg]
- Автор: Мюссо Гийом
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-01-0407-0
- Переводчик: Венера Атанасова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето и нощта [bg]». Краткое содержание книги:
Насочих разговора в друга посока:
— Максим ми каза, че вървиш по петите му, откакто е обявил намерението си да влезе в политиката. Защо вадиш стари кирливи ризи на баща му? Знаеш много добре, че Максим е чист и че човек не е отговорен за делата на родителите си.
— О, така е прекалено лесно! — отвърна журналистът. — С какви пари смяташ, че Максим основа своята прекрасна екологична фирмичка и своя бизнес инкубатор? С каква пари мислиш, че ще финансира кампанията си? С мръсните пари, които онзи негодник Франсис спечели през 80-те години. Така че ябълката е гнила отвътре, приятелю.
— Значи Максим вече няма право да прави нищо?
— Не се преструвай, че не разбираш, писателю.
— Ето това никога не съм харесвал у хора като теб, Стефан — тази непримиримост, тази склонност винаги да обвинявате и да поучавате другите. Нещо като Комитет за обществено спасение а ла Робеспиер.
— А това, което аз никога не съм харесвал у хора като теб, Тома, е умението им да забравят онова, което ги притеснява, способността им никога да не се смятат за виновни за нищо.
Тонът на Пианели ставаше все по-саркастичен. Нашата размяна на „любезности“ очертаваше граница между два според мен несъвместими мирогледа. Можех да му кажа да върви на майната си, но се нуждаех от него. Така че отстъпих:
— Ще поговорим за това друг път.
— Не разбирам защо защитаваш Франсис.
— Защото го познавах по-добре от теб. Междувременно, ако искаш да научиш повече за смъртта му, мога да ти дам малко вътрешна информация.
— Наистина имаш таланта да скачаш от тема на тема!
— Познаваш ли журналистката от „А’Обсерватьор“ Анжелик Гибал?
— Не, името не ми говори нищо.
— Очевидно тя е имала достъп до полицейския доклад. От това, което прочетох, Франсис се е довлачил с последни сили до панорамния прозорец и се е опитал да напише с кръвта си на него името на своя убиец.
— О, да, чел съм тази статия — скудоумните писания на парижките вестници.
— Разбира се, в епохата на изфабрикуваните новини е цяло щастие, че го има вестник „Нис Матен“, за да пази честта на професията.
— Ти се шегуваш, но това в голяма степен е истина.
— Не може ли да се обадиш на Анжелик Гибал, за да събереш малко допълнителна информация?
— Да не мислиш, че журналистите си разменят информация ей така? Ти с всички писатели от Париж ли си приятел?
На моменти този тип можеше да бъде много досаден. Изчерпал всичките си аргументи, прибягнах към по-хитра тактика:
— Ако наистина си по-добър от парижките журналисти, докажи ми го, Стефан. Опитай се да получиш полицейския доклад.
— Уловката ти е доста плитко скроена! Мислиш ли, че ще се вържа на това?
— Така си и мислех. Ти само си чешиш езика. Не знаех, че „Олимпик Марсилия“ се плаши от „Пари Сен-Жермен“. С фенове като теб работата ни е спукана.
— Какви ги говориш? Това няма нищо общо.
Той помълча няколко секунди, след това не устоя и налапа примамливата стръв.
— Разбира се, че сме по-силни от парижаните — каза раздразнено Стефан. — Ще го имаш този скапан доклад. Ние не разполагаме с катарски пари, но сме по-изобретателни.
Спорът ни премина в празно, но приятно бърборене и завърши с това, което винаги ни обединяваше въпреки нашите различия. През 1993 г. „Олимпик Марсилия“ бе донесла на феновете си единствената истинска европейска купа. Купа, която никой никога не можеше да ни отнеме.
5
Станах, за да си взема кафе от автомата, поставен в задната част на помещението. Малка служебна врата водеше към двора, където човек можеше да разтъпче схванатите си крака. Това и направих, след като се озовах навън, като удължих „разходката си“ до историческите сгради — учебните корпуси в готически стил, построени от червени тухли.
По силата на някакви специални преференции театралният кръжок винаги се бе помещавал в най-красивото крило на гимназията. Когато пристигнах пред страничния вход, се разминах с няколко студенти, които слизаха шумно по стълбите. Беше шест часът вечерта. Слънцето започваше да клони на запад и занятията им бяха приключили. Поех по стълбите, които водеха към малка аудитория, от която се носеше дървесен аромат на кедър и сандалово дърво. Аудиторията беше празна. Навсякъде по стените имаше черно-бели снимки в рамки — едни и същи от двайсет и пет години насам, — показващи нашите най-добри актьори, както и афиши от спектакли: „Сън в лятна нощ“ от Уилям Шекспир, „Размяна“ от Пол Клодел, „Шест лица търсят автор“ от Луиджи Пирандело… Театралният кръжок на „Сент-Екзюпери“ винаги се бе считал за клуб на избраните и аз никога не се бях чувствал комфортно в него. Малко вероятно бе тук някога да се постави мюзикълът „Клетка за луди“ от Жан Поаре или „Кактусов цвят“ от Пиер Барийе. В устава му бе посочено, че в кръжока се приемат само двайсет ученици. Нямах желание да участвам в него дори когато майка ми го ръководеше съвместно със Зели. В нейна защита трябва да кажа, че Анабел бе направила всичко възможно той да бъде отворен за повече ученици и за по-съвременна култура, но старите навици умираха трудно, а и никой не искаше този бастион на добрия вкус и приемането само на отбрани хора да се превърне в някакво подобие на „Деф Комеди Джем“.