Момичето и нощта [bg]

2

Полазиха ме студени тръпки. Любовникът на Венка не беше Алексис Клеман. Имаше друг мъж, друг Алексис. Вероятно този, чиято неясна фигура се виждаше в гръб на снимката, мъжът, с когото бе заминала онази прословута неделна сутрин. „Алексис ме принуди. Не исках да спя с него“ Думите на Венка бяха истина, но аз ги бях изтълкувал погрешно. През изминалите двайсет и пет години всички ги бяха тълкували погрешно. Заради прекадрираната снимка и слуха, пуснат от учениците, Венка беше свързана с мъж, който никога не й е бил любовник.

Ушите ми бучаха. Последиците от това откритие бяха толкова многобройни, че ми беше трудно да ги осмисля. Първата беше най-трагичната — двамата с Максим бяхме убили невинен човек. Стори ми се, че отново чувам виковете на Клеман, докато чупех ребрата му и капачката на коляното му. Виждах ясно сцената, кадър по кадър, като на филм. Слисаното изражение на учителя, докато го удрях с железния лост. „Защо я изнасили, скапаняко?“ На изкривеното му от изненада лице бе изписано недоумение. Той не беше се защитавал, защото просто не е разбирал в какво го обвинявам. В онзи момент, виждайки изумлението му, в мен бе проговорил някакъв вътрешен глас. Някаква възпираща сила, която ме бе накарала да захвърля оръжието си. И тогава се бе появил Максим.

Със сълзи на очи, аз стиснах с две ръце главата си. Алексис Клеман беше мъртъв по моя вина и каквото и да направех, нищо не можеше да го върне. Напълно смазан, стоях така десет минути, преди да успея да събера мислите си. Анализирах грешката си. Венка наистина бе имала любовник, който се казваше Алексис, само че той не беше учителят ни по философия. Това изглеждаше невероятно. Твърде необозрима хипотеза, за да е истина, но все пак бе единственото възможно обяснение.

„Но кой е бил другият мъж?“ Ровейки в паметта си, си спомних смътно един ученик — Алексис Стефанопулос или нещо подобно. Някакво нафукано гръцко богаташче, син на корабопритежател, което през ваканциите канеше приятелите и приятелките си да го придружават на круиз до Цикладските острови. Достатъчно е да кажа, че аз никога не съм бил сред тях.

Заех се с годишника от учебната 1992–1993 година, който ми бе донесла Полин Дьолатур. По американски маниер изданието бе своеобразен фотографски справочник, в който бяха включени всички ученици и учители, които са били в гимназията през въпросната година. Прелистих го трескаво. Тъй като имената бяха подредени по азбучен ред, открих гърка още на първите страници. Антонопулос (Алексис), роден на 26 април 1974 г. в Солун. На снимката изглеждаше точно както го помнех — къдрава, средно дълга коса, бяла риза, тъмносин пуловер с емблемата на училището. Портретът му ми подейства като детонатор, който възпламени паметта ми.

Спомних си, че той бе едно от малкото момчета, записани в подготвителния курс по хуманитарни науки. Спортен тип, шампион по гребане или по фехтовка. Елинист, не много интелигентен, но способен да рецитира наизуст откъси от произведенията на Сафо или Теокрит. Под лустрото на културата Алексис Антонопулос беше само един глуповат латино любовчия. Трудно ми беше да повярвам, че Венка е била хлътнала по този тъпак. От друга страна, аз не бях в най-добрата позиция да говоря компетентно по този въпрос.