Момичето и нощта [bg]

1

От струпаните пред мен броеве на „Курие Сюд“ взех първо този от януари 1993 г., в който бе публикуван материалът за коледния бал. Надявах се да намеря в него много снимки, но за съжаление, само няколко ученически фотографии илюстрираха атмосферата на вечерта и нито една от тях не ми помогна да идентифицирам мъжа, когото търсех.

Въпреки че бях разочарован, продължих да преглеждам останалите броеве, за да се потопя в атмосферата от онова време. В това отношение училищният вестник се оказа истинска златна мина, от която да добиеш представа за училищния живот в началото на 90-те години. В него бяха оповестени и подробно описани всички прояви.

Прелиствах наслуки страниците, като преглеждах събитията, които съпътстваха училищното всекидневие: спортните постижения на шампионите от гимназията, пътуването на деветокласници- те до Сан Франциско, програмата на киноклуба (филми на Алфред Хичкок, Джон Касаветис, Сидни Полак), програмата на гимназиалното радио, стихотворенията и разказите на участниците в клуба за творческо писане. Жан-Кристоф Граф бе публикувал моя разказ през пролетта на 1992 г. През септември същата година театралният кръжок обявяваше своя репертоар за следващата година. Сред представленията имаше една много свободна трактовка — вероятно написана от майка ми, която се занимаваше с кръжока по онова време — на избрани откъси от „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд с Венка в ролята на Момичето от улица „Маре“ и Фани в тази на Лаура Риши. Две светлооки червенокоски — непорочни и съблазнителни, които, ако помнех добре романа, в крайна сметка бяха убити от Жан-Батист Грьонуй. Нямах никакъв спомен дали съм гледал тази пиеса, нито за отзивите, който е получила. Отворих книгата на Пианели, за да проверя дали той е писал за нея в своето разследване.

Журналистът не я споменаваше, но докато прелиствах страниците, попаднах в снимковото приложение на факсимиле на писмата, изпратени от Алексис Клеман до Венка. Прочитайки ги за стотен път, ме побиха тръпки и почувствах същата неудовлетвореност, която вече бях изпитал у Даланегра. Усещането, че съм на косъм от разкриването на истината, но тя ми се изплъзва в последния момент.

Със сигурност имаше връзка между съдържанието на писмата и личността на Клеман, но някаква психологическа бариера ми пречеше да я открия. Някакъв психически блокаж, сякаш се боях от „връщането на потиснатите спомени“, заровени дълбоко в съзнанието ми. Проблемът беше в мен — моята вина, убеждението, че съм отговорен за трагедия, която съм можел да избегна, ако си бях останал момчето, различно от другите. Но по онова време, заслепен от собствените ми терзания и пагубната ми страст, бях пропуснал да забележа залитането на Венка.

Воден от някакво неясно предчувствие, взех мобилния си телефон и се обадих на баща ми.

— Може ли да ми направиш една услуга, татко?