Момичето и нощта [bg]

Тя моментално ми зададе контравъпрос:

— Все още ли вярваш, че има еднозначен и рационален отговор, който може да обясни защо хората се самоубиват?

— Преди да умре, Жан-Кристоф ми изпрати писмо. В него ми разкриваше, че е обичал една жена, но любовта му не е била споделена.

— Да обичат, без да бъдат обичани, се случва на много хора.

— Бъди сериозна, моля те.

— За съжаление, съм съвсем сериозна.

— Ти беше ли в течение на тази история?

— Да, Жан-Кристоф ми беше споделил това.

По някаква неизвестна за мен причина моят наставник Граф — най-деликатният и благороден човек, когото познавах, бе харесвал Зели Букманс.

— Ти познаваше ли тази жена?

— Да.

— Коя беше тя?

— Стига си ми досаждал.

— Днес за втори път ми го казват.

— И според мен няма да е последен.

— Коя беше тази жена?

— Щом Жан-Кристоф не ти е казал, не е моя работа да го правя — отвърна тя с въздишка.

Беше права и от този факт ме заболя, обаче знаех причината да не го направи.

— Той не ми го каза от чувство за дискретност.

— Ами тогава уважавай неговата дискретност.

— Ще ти изброя три имена и ти ми кажи дали греша, съгласна ли си?

— Няма да играя тази игра. Не скверни паметта на мъртвите.

Но аз познавах достатъчно добре Зели, за да знам, че няма да може да устои на тази цинична игра, защото макар и за няколко секунди, библиотекарката щеше да има известно превъзходство над мен.

И стана точно така. Докато обличаше сакото си от рипсено кадифе, тя промени мнението си:

— Ако трябваше да предложиш име, с кого щеше да започнеш?

Първото име беше вече в ума ми.

— Не беше майка ми, нали?

— Не! Откъде ти хрумна тази идея?

Зели слезе по стъпалата на подиума.

— Ти ли беше?

Тя се засмя:

— Щях да се радвам да е така, но не бях аз.

Библиотекарката прекоси аудиторията и стигна до изхода.

— Ще затвориш вратата на тръгване, нали? — подхвърли тя отдалеч.

На лицето й бе изписана злорада усмивка. Оставаше ми един последен шанс:

— Венка ли беше?

— Загуби. Чао, Тома! — извика Зели, напускайки амфитеатъра.