Момичето и нощта [bg]
- Автор: Мюссо Гийом
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-01-0407-0
- Переводчик: Венера Атанасова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето и нощта [bg]». Краткое содержание книги:
Внезапно вратата зад подиума се отвори и на сцената се появи Зели. Пресилено е да се каже, че се зарадва на присъствието ми.
— Защо си дошъл да се мотаеш тук, Тома?
С един скок се присъединих към нея на подиума.
— Посрещането ти наистина стопли сърцето ми.
Тя ме погледна в очите, без да мига.
— Вече не си у дома си тук. Онова време свърши.
— Аз и без това никъде не съм се чувствал у дома си.
— Ще ме разплачеш.
Тъй като имах много неясна представа какво точно търся, хвърлих въдицата наслуки:
— Все още си в управителния съвет, нали?
— Теб какво те интересува? — отговори тя, като нареждаше нещата си в една кожена чанта.
— Ако е така, трябва да знаеш кой финансира строителния обект. Предполагам, че всички членове са били информирани и че въпросът е бил поставен на гласуване.
Тя ме погледна с нов интерес.
— Първият етап се финансира със заем — каза Зели. — Тази част от строителните работи беше гласувана на събрание на управителния съвет.
— А останалите етапи?
Тя вдигна рамене и затвори чантата си.
— Останалите ще бъдат гласувани, когато му дойде времето, но признавам, че не знам откъде ръководството възнамерява да намери тези пари.
Една червена точка за мен. Без никаква връзка ми хрумна друг въпрос:
— Помниш ли Жан-Кристоф Граф?
— Разбира се. Беше добър учител — призна тя. — Деликатно същество, но добър човек.
Понякога Зели не говореше само глупости.
— Знаеш ли защо се е самоубил?
Тя моментално ми зададе контравъпрос:
— Все още ли вярваш, че има еднозначен и рационален отговор, който може да обясни защо хората се самоубиват?
— Преди да умре, Жан-Кристоф ми изпрати писмо. В него ми разкриваше, че е обичал една жена, но любовта му не е била споделена.
— Да обичат, без да бъдат обичани, се случва на много хора.
— Бъди сериозна, моля те.
— За съжаление, съм съвсем сериозна.
— Ти беше ли в течение на тази история?
— Да, Жан-Кристоф ми беше споделил това.
По някаква неизвестна за мен причина моят наставник Граф — най-деликатният и благороден човек, когото познавах, бе харесвал Зели Букманс.
— Ти познаваше ли тази жена?
— Да.
— Коя беше тя?
— Стига си ми досаждал.
— Днес за втори път ми го казват.
— И според мен няма да е последен.
— Коя беше тази жена?
— Щом Жан-Кристоф не ти е казал, не е моя работа да го правя — отвърна тя с въздишка.
Беше права и от този факт ме заболя, обаче знаех причината да не го направи.
— Той не ми го каза от чувство за дискретност.
— Ами тогава уважавай неговата дискретност.
— Ще ти изброя три имена и ти ми кажи дали греша, съгласна ли си?
— Няма да играя тази игра. Не скверни паметта на мъртвите.
Но аз познавах достатъчно добре Зели, за да знам, че няма да може да устои на тази цинична игра, защото макар и за няколко секунди, библиотекарката щеше да има известно превъзходство над мен.
И стана точно така. Докато обличаше сакото си от рипсено кадифе, тя промени мнението си:
— Ако трябваше да предложиш име, с кого щеше да започнеш?
Първото име беше вече в ума ми.
— Не беше майка ми, нали?
— Не! Откъде ти хрумна тази идея?
Зели слезе по стъпалата на подиума.
— Ти ли беше?
Тя се засмя:
— Щях да се радвам да е така, но не бях аз.
Библиотекарката прекоси аудиторията и стигна до изхода.
— Ще затвориш вратата на тръгване, нали? — подхвърли тя отдалеч.
На лицето й бе изписана злорада усмивка. Оставаше ми един последен шанс:
— Венка ли беше?
— Загуби. Чао, Тома! — извика Зели, напускайки амфитеатъра.