Момичето и нощта [bg]

Затворих вратата и напуснах аудиторията, за да се върна в библиотеката. Прибрах нещата си в чантата си и отидох до входа, където беше заемното гише.

Блестящ поглед, леко пресилен смях, предизвикателно отмятане на косата назад. На десет метра пред мен Полин Дьолатур флиртуваше с двама ученици от подготвителните класове. Две едри, добре сложени руси момчета, които, съдейки по облеклото, думите им и избилата ги пот, се връщаха от оспорвана игра на тенис.

— Благодаря ви за помощта — казах, като й върнах броевете на „Курие Сюд“.

— Радвам се, че ви бях полезна, Тома.

— Мога ли да задържа годишника?

— Добре, аз ще се разбера със Зели, но не забравяйте да ми го върнете.

— Още нещо. Сред изданията липсваше един от броевете — този от октомври 1992 г.

— Да, забелязах това. Вестникът не беше на мястото си. Потърсих да видя дали не е паднал зад рафтовете, но не го намерих.

Двамата тенисисти ме погледнаха злобно. Нямаха търпение да си тръгна, за да си върнат чувственото внимание на Полин.

— Няма значение — казах аз.

Вече се бях обърнал, когато тя ме хвана за ръкава.

— Чакайте! През 2012 г. училището дигитализира всички архиви на „Курие Сюд“.

— И можете да намерите този брой?

Полин ме поведе към кабинета си, докато двамата спортисти, ядосани, че са били засенчени, ни изоставиха.

— Дори ще ви го разпечатам на принтера.

— Чудесно. Благодаря.

Разпечатването отне по-малко от минута, после тя внимателно захвана с телбод листовете и ми ги подаде. Когато протегнах ръка да ги взема, младата жена внезапно ги дръпна.

— Това заслужава покана за вечеря, нали?

Сега се разкри слабостта на Полин Дьолатур — постоянно и неудържимо желание да съблазнява, което сигурно създаваше у нея чувството за неувереност и й костваше много усилия.

— Мисля, че нямате нужда от мен, за да бъдете канена на вечеря.

— Да ви дам ли номера на мобилния си телефон?

— Не, просто искам да получа броя на вестника, който бяхте така любезна да ми разпечатате.

Като продължаваше да се усмихва, тя все пак написа телефонния си номер на разпечатката.

— Какво да правя с него, Полин?

Тя ми отговори, сякаш бе съвсем очевидно:

— Вие ме харесвате, аз ви харесвам, това е начало, нали?

— Нещата не стават така.

— Напротив, от векове нещата стават точно така.

Реших да не й отвръщам подобаващо. Просто протегнах ръка и Полин най-накрая се предаде, подавайки ми разпечатката на вестника с написания върху нея номер. Мислех, че съм се измъкнал леко, но тя не можа да устои да не ме оскърби.

— Разкарай се, глупако!

Днес бе късметлийският ми ден. Изчаках да се върна в колата си, за да прегледам вестника. Интересуваше ме единствено страницата, на която беше публикувана рецензията за спектакъла по „Парфюмът“ на Зюскинд. Написана от ученици, в нея се говореше за впечатляващо представление, като се изтъкваше блестящата игра на двете актриси. Аз обаче се съсредоточих най-вече върху снимките от вечерта. На най-голямата се виждаха Венка и Фани, застанали една срещу друга. Две момичета с огненочервени коси. Почти близначки. Помислих си за филма „Шемет“ на Хичкок и двете му героини Мадлен Елстър и Джуди Бартън — двете лица на една и съща жена.