Момичето и нощта [bg]

— Не, не, тя ни говори точно за вас — писателя. Вие дори ми написахте посвещение на един от вашите романи чрез майка ви.

— Това ме изненадва.

Но София не отстъпи:

— Книгата ми е в стаята за почивка на медицинските сестри! Елате да видите, тя е в съседство.

Тъй като бе събудила любопитството ми, аз я последвах до една стая в края на коридора. Там сестрата ми подаде е един екземпляр от последния ми роман „Няколко дни с теб“. В него наистина имаше посвещение: „На София с надеждата, че тази история ще ви достави удоволствие и ще ви даде материал за размисъл. Искрено ваш, Тома Дьогале.“ Само че почеркът не беше мой, а на майка ми! Пред очите ми изникна една сюрреалистична картина — майка ми, имитираща моя подпис, за да отговори на молбите на мои читатели.

— И много ли такива автографи съм дал?

— Десетина. Много хора от болницата четат вашите творби.

Това поведение ме заинтригува. Бях пропуснал нещо.

— Майка ми отдавна ли се лекува тук?

— Бих казала от миналата Коледа. Първият път, когато поех грижите за нея, беше по времето на дежурството ми на Бъдни вечер. Беше получила инфаркт посред нощ.

Скътах в ума си тази информация.

— Дойдох да се видя с Фани Брахими.

— Докторката току-що си тръгна — отвърна София. — Искахте да говорите с нея за майка ви ли?

— Не, Фани е моя стара приятелка, двамата бяхме съученици още от началното училище.

Сестрата кимна разбиращо.

— Да, доктор Брахими ми го каза, когато повери на грижите ми майка ви. Жалко, че за малко я изпуснахте.

— Трябва да я видя по важен въпрос, имате ли номера на мобилния й телефон?

София се поколеба, после се усмихна извинително:

— Нямам право да ви го дам, наистина. Но на ваше място щях да отскоча до Био.

— Защо?

— Събота вечер е. Тя често вечеря с доктор Сенека на площад „Аркадите“.

— Тиери Сенека? Биологът?

— Да.

Спомнях си го — ученик от подготвителния курс с научен профил, който бе учил в „Сент-Екзюпери“ една-две години преди нас. Той бе открил медицинска лаборатория в Био 3000 — бизнес района в подножието на селото. Точно в нея родителите ми си правеха кръвните изследвания и медицинските прегледи.

— Значи Сенека е гаджето на Фани? — полюбопитствах аз.

— Може да се каже — потвърди тя с леко неудобство, вероятно осъзнавайки, че е била твърде недискретна.

— Добре, благодаря ви.

Вече бях в другия край на коридора, когато София ми извика любезно:

— Кога да очакваме следващия ви роман?

Престорих се, че не съм я чул, и се качих в асансьора. Обикновено този въпрос ми доставяше удоволствие — беше нещо като закачлив намек от страна на читателите ми. Но когато вратите на кабината се затвориха, осъзнах, че никога няма да има следващ роман. В понеделник щяха да открият трупа на Алексис Клеман и аз щях да бъда хвърлен в затвора за петнайсет или двайсет години. Заедно със свободата си щях да загубя и единственото нещо, което ме караше да се чувствам жив. За да се отърся от тези тягостни мисли, машинално погледнах мобилния си телефон. Имах едно пропуснато обаждане от баща ми, който никога не ми звънеше, и един есемес от Полин Дьолатур, която, неизвестно как, бе успяла да намери номера ми: „Съжалявам за одеве. Не знам какво ме прихвана. Понякога се държа глупаво. П.П.: Измислих заглавие за книгата, която в крайна сметка ще напишете за Венка — „Момичето и нощта“.