Момичето и нощта [bg]

Пристигнах в Био, когато догаряха последните лъчи на слънцето. Общественият паркинг беше препълнен. Наредени в двойна колона автомобили чакаха с включени аварийни светлини някоя кола да освободи място. След като обиколих два пъти селото, без да успея да паркирам, примирен, поех по пътя за Вашет, който се спускаше към малката долина Комб. Най-накрая намерих място на осемстотин метра по-надолу, пред тенис кортовете. В резултат на това трябваше да изкача обратно стръмния склон, от което ми се подкосиха краката и дъхът ми секна. Бях почти на края на мъчителното изкачване, когато получих друго обаждане от баща ми.

— Разтревожен съм, Тома. Майка ти още не се е върнала. Това е много странно. Тя излезе само да направи няколко покупки.

— Ти й позвъни, нали?

— Ами в това е проблемът, забравила е телефона си вкъщи. Какво да правя?

— Не знам, татко. Сигурен ли си, че не се притесняваш напразно?

Бях изненадан от реакцията му, защото майка ми прекарваше живота си в непрестанно скитане и пътуване. В началото на 2000-а година тя се бе записала в една неправителствена организация, която се занимаваше с образованието на момичетата в Африка, и често беше далеч от дома, което сякаш никога не бе безпокоило нейния съпруг.

— Не е напразно — отвърна Ришар. — Чакаме гости и тя никога не би ме зарязала ей така!

Умът ми не го побираше. Баща ми негодуваше, защото жена му не беше вкъщи, за да се занимава с домакинската работа!

— Ако наистина се притесняваш, започни да звъниш в болниците.

— Добре — изсумтя той.

Когато затворих, най-сетне бях стигнал до пешеходната зона. Селото бе още по-живописно, отколкото го помнех. Макар и да имаше известни следи от някогашното господство на рицарите тамплиери, принос за архитектурния облик на Био имаше най-вече населението, дошло от Северна Италия. По това време на деня покритата с патина охра на фасадите придаваше южняшка топлина на калдъръмените улици, създавайки у посетителите впечатлението, че се скитат в някое градче в околностите на Савона или Генуа.

От двете страни на главната улица се редяха магазинчета, които предлагаха традиционни провансалски продукти (canyни, парфюми, изработени ръчно предмети от маслиново дърво), и ателиета, в които бяха представени творбите на местните майстори стъклари, художници и скулптори. Пред масите на открито на един винен бар млада жена дрънкаше бодро на китара, съсипвайки с неумелото си изпълнение репертоара на „Кранберис“, но зрителите наоколо, които пляскаха в такт, внасяха допълнително настроение в тази ранна вечер.