Момичето и нощта [bg]

Журналистът бе принуден почти да крещи, за да надвика рева на тълпата по трибуните край автомобилната писта „Моите Карло“.

— Свидетелските показания и слухът водеха в тази посока — отвърнах аз. — Твоят приятел Анжвен беше прав — всички са били заблудени от самото начало.

Разказах му за снимката, прекадрирана от Даланегра, и за присъствието на втори мъж на нея.

— Чакай, искаш да кажеш, че името на този тип също е било Алексис?

— Точно така.

Последва дълга пауза, през която Пианели очевидно потъна в размисъл. Струваше ми се, че почти чувам как мозъкът му осмисля чутото. Отне му по-малко от минута да стигне до същото откритие като мен.

— В „Сент-Екзюпери“ имаше и друг Алексис — каза той. — Грък. Постоянно му се подигравахме, като го наричахме Растапоулос, помниш ли?

— Алексис Антонопулос.

— Точно така!

— Помислих си за него, но ще се изненадам, ако той е човекът, когото търсим.

— Защо не?

— Беше тъпак. Не мога да си представя Венка с този тип.

— Никога не се знае, нали? Той беше богато и красиво момче, пък и нима осемнадесетгодишните момичета излизат само с интелигентни младежи? Не помниш ли как се измъчвахме от този факт?

Смених темата.

— Имаш ли информация за финансирането на строителния обект в училището?

Страничният шум изведнъж намаля, сякаш Пианели бе намерил убежище в някое закътано място.

— От няколко години „Сент-Екзюпери“ работи по американски образец: извънредно високи учебни такси, дарения от богати родители, които искат имената им да бъдат увековечени върху учебните корпуси, и няколко стипендии, отпускани на бедни, но достойни ученици, за успокоение на съвестта.