![Чернооката блондинка [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/9/6/chernookata-blondinka-bg-download.jpg)
Чернооката блондинка [bg]
- Автор: Бэнвилл Джон
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-639-2
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Чернооката блондинка [bg]». Краткое содержание книги:
„Реймънд Чандлър се усмихва някъде… Обикнах тази книга. Сякаш в стаята неочаквано влезе стар приятел, когото смятах за мъртъв.“ Стивън Кинг
„Първокласно криминале. Бенджамин Блeк се справя изумително добре в ролята на легендарния Марлоу.“ Ню Йорк Таймс
„Блек успява да улови не само гласа на Марлоу, но и неговата душа.“ Ентъртейнмънт Уикли
„Невъобразимо забавление… «Чернооката блондинка» може да мине за новооткрит ръкопис на Чандлър в някой прашен шкаф в Ла Хоя.“ Ню Йорк Таймс Бук Ривю
„Банвил в одеждите на Чандлър е неустоим. Трудно мога да си представя някой да допълни успешно Чандлър. Но Банвил определено успява.“ Ричард Форд
„Горещо лято, дъждовни капки по асфалта, жена с ярко червило, цигарена пепел и отчуждение, ретро автомобили, здравеняци, пистолети с къса цев, топящи се кубчета лед в чаша бърбън… Духът на Чандлър, съчетан с усета на Банвил за забавното.“ Уошингтън Поуст
— Седнете, господин Марлоу — покани ме Хансън. Приближи се до бюфета, върху който бяха подредени различни бутилки. — Какво да ви предложа?
— Уиски, моля.
Той прегледа бутилките.
— Имам „Олд Крау“, ще свърши ли работа? Аз предпочитам мартини.
Наля ми едно чисто уиски, добави няколко кубчета лед, приближи се и ми подаде чашата. Бях седнал на спретнато малко канапе с висока облегалка и струговани дървени крачета.
— Няма ли да ми правите компания? — попитах.
— Не пия, когато съм на работа. Господин Канинг има непоклатими виждания относно опасностите, които крие бутилката. — Отново измайстори трепкащата си усмивка.
— Нещо против да запаля? Господин Канинг има ли виждания относно тютюна?
— Не, заповядайте. — Наблюдава ме как паля цигара. Предложих му табакерата си, но той поклати глава. Запъти се към бюрото си и се облегна на предната му част със скръстени ръце и глезени. — Упорит човек сте, господин Марлоу — небрежно подметна Хансън.
— Искате да кажете, че съм трън в очите.
— Не казах това. Възхищавам се на постоянството.
Отпивах от питието си, пушех си цигарата и оглеждах стаята.
— Какво точно вършите, господин Хансън? Знам, че сте управителят, но какви са задълженията ви?
— Има много административна работа, свързана с управлението на такъв клуб — няма да повярвате.
— И господин Канинг ви е дал картбланш?
Той леко присви очи.
— Повече или по-малко. Може да се каже, че имаме споразумение.
— И какво е то? — Оказваше се, че познавам доста хора, които имат споразумение помежду си.
— Той ми дава свободата да управлявам това място, а аз не му досаждам, ако възникнат трудности. Освен ако трудностите не са — как да се изразя? — такива, че да не мога да се справя сам.
— Какво се случва в този случай?
Той се усмихна и ъгълчетата на очите му се набръчкаха.
— В този случай господин Канинг поема нещата — тихо каза той.
Примигнах, все едно, че имам прах в очите. Бърбънът, изглежда, ме омагьосваше страшно бързо.
— Виждам, че изпитвате сериозно уважение към работодателя си.
— Той е човек, който вдъхва уважение. Между другото, как е питието ви?
— Чудно е. Ухае на огън от цикория в есенен следобед насред горите в Кентъки.
— О, вие сте истински поет, господин Марлоу.
— Попрочел съм туй-онуй от Кийтс навремето. И от Шели. — Какви ги дрънках, по дяволите? Езикът ми неочаквано се сдоби със собствена воля. — Все пак не съм тук да говорим за поезия.
Усетих, че се свличам на канапето, и се помъчих да седна изправен. Взрях се в чашата в ръката си. Алкохолът в нея трепереше, а кубчетата лед се удряха едно в друго тихичко, сякаш обсъждаха нещо помежду си. Отново обходих с поглед стаята и пак примигнах. Слънцето грееше много силно през прозореца, сечеше като с меч дървените щори.
Хансън ме наблюдаваше изключително внимателно.
— Защо сте тук, господин Марлоу?
— Дойдох да си поговорим още малко за Питърсън. За Нико Питърсън. — Езикът отново ми създаваше проблеми, като че ли беше подут два пъти повече от обикновено, и го усещах в устата си като горещ мек картоф с грапава кожица. — Да не говорим за сестра му. — Намръщих се. — Макар че аз вече говорих за сестра му. Нали? Казва се Лин. Казваше се. Хубава жена. Красиви очи. Красиви зелени очи. Разбира се, вие сте я познавали.
— Така ли?
— Разбира се. — Трудно ми беше да изговарям „с“ — все засядаше между предните ми зъби като заплетен конец за зъби. — Видях я онзи ден, когато бях тук. Кога беше това? Както и да е, няма значение. Срещнахме я на излизане от… как му се казваше… плув… плувния басейн. — Приведох се напред, оставих чашата на ниската стъклена масичка пред дивана, но не прецених правилно разстоянието, пуснах я от няколко сантиметра височина и тя се стовари с шумно дрънчене. — Знаете ли, мисля, че съм…