Чернооката блондинка [bg]

— Можеш да тръгваш, Ламар.

— Веднага, господин Хансън — заекна Ламар. Хвърли ми наполовина уплашен, наполовина обиден поглед. После се отдалечи, тътрузейки крака и помъкнал греблото подире си. Хансън го наблюдаваше със снизходително изражение.

— Ламар има добро сърце, обаче си фантазира — обясни ми той.

— Мисли ви за капитан Кук — рекох.

Той кимна усмихнато.

— Не знам откъде изобщо е чул за Питър Пан. Сигурно някой му е прочел историята някога или пък е гледал драматизация. В крайна сметка дори хора като Ламар имат майка. — Извърна се към мен. — Какво мога да направя за вас, господин Марлоу?

— Научихте ли за Лин Питърсън? — попитах.

Той се намръщи.

— Да, разбира се. Трагедия. Не мярнах ли и вашето име в новината за смъртта ѝ във вестника?

— Вероятно. Бях с нея, когато убийците я отмъкнаха.

— Разбирам. Това сигурно ви е съборило.

— Да, „съборило“ е точната дума.

— Защо я „отмъкнаха“, както се изразихте?

— Търсеха брат ѝ.

— Въпреки че е мъртъв?

— А мъртъв ли е?

Хансън не ми отговори, само ме изгледа замис­лено, навел глава на една страна.

— Искате да ми зададете още въпроси за Нико ли? Наистина нямам какво повече да ви кажа.

— Познавате ли човек на име Лу Хендрикс? — попитах.

Той се замисли.

— Собственика на онова казино в пустинята ли? Срещал съм го. Идвал е в клуба един-два пъти.

— Не е ли член?

— Не, идвал е като гост.

В отсрещния край на поляната участниците в събранието нададоха разпокъсани бурни възгласи. Хансън погледна към тях, заслонил очите си с ръка.

— Както виждате, днес тук са „Благородниците от храма“8, а те понякога са малко шумни. Да пийнем по нещо?

— Мисля, че няма да навреди. Стига да не е чай.

Той се усмихна.

— Насам, моля.

Минахме през входната врата, покрай богато орнаментираната рецепция и оперената рецепционистка със сините очила. Групи старци с фесове се мотаеха по коридорите, в бара и в трапезарията.

— Да отидем в кабинета ми — предложи Хансън. — Там е по-тихо.

Кабинетът му се оказа просторна и красива стая с висок таван, дискретно обзаведена с подбрани светли мебели и с няколко красиви индиански черги на пода. Стените бяха облицовани с ламперия от черешово дърво, имаше бюро като онова на рецепцията, само че по-голямо и по-богато украсено. Хансън със сигурност не се скъпеше по отношение на материалните си удобства. Липсваха обаче всякакви признаци за личен живот — нямаше снимки в рамки на съпруга и деца, нито великолепна фотография на любима с цигара и вълниста коса в стил „Вероника Лейк“, каквито типове като Хансън обикновено поставят на видно място върху бюрото си. Може би не си падаше по жени или пък клубът не гледаше с добро око на личните подробности, но всъщност какво значение имаше. Така или иначе, налице беше нещо почти тревожно в икономичната спретнатост на това място.