Чернооката блондинка [bg]
- Автор: Бэнвилл Джон
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-639-2
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Чернооката блондинка [bg]». Краткое содержание книги:
„Реймънд Чандлър се усмихва някъде… Обикнах тази книга. Сякаш в стаята неочаквано влезе стар приятел, когото смятах за мъртъв.“ Стивън Кинг
„Първокласно криминале. Бенджамин Блeк се справя изумително добре в ролята на легендарния Марлоу.“ Ню Йорк Таймс
„Блек успява да улови не само гласа на Марлоу, но и неговата душа.“ Ентъртейнмънт Уикли
„Невъобразимо забавление… «Чернооката блондинка» може да мине за новооткрит ръкопис на Чандлър в някой прашен шкаф в Ла Хоя.“ Ню Йорк Таймс Бук Ривю
„Банвил в одеждите на Чандлър е неустоим. Трудно мога да си представя някой да допълни успешно Чандлър. Но Банвил определено успява.“ Ричард Форд
„Горещо лято, дъждовни капки по асфалта, жена с ярко червило, цигарена пепел и отчуждение, ретро автомобили, здравеняци, пистолети с къса цев, топящи се кубчета лед в чаша бърбън… Духът на Чандлър, съчетан с усета на Банвил за забавното.“ Уошингтън Поуст
Беше следобед и имаше ТВЪРДЕ много хора. Имаше някакво събрание, на което присъстваха доста мъже, предимно възрастни, с пъстри ризи и карирани бермуди. Сновяха между бугенвилиите с високи чаши в ръка и някои от тях не съвсем стабилни на краката си. Носеха червени фесове — същински преобърнати саксии с пискюли. Марвин, пазачът с нервните тикове, звънна в кабинета на директора и ми махна да влизам. Оставих олдсмобила под едно сенчесто дърво и отидох пеша до клуба. На средата на пътя срещнах младока старчок, който ме беше причакал предния път. Изгребваше листата от алеята. Изглежда, не ме позна. Въпреки това го поздравих.
— Капитан Хук да е наоколо? — попитах. Той ме стрелна притеснено с очи и продължи да действа с греблото. Опитах повторно: — Как са изгубените момчета днес?
Той упорито поклати глава.
— Не съм в настроение да разговарям с вас — каза той. — Ще ми навлечете неприятности.
— Е, не искам нищо подобно. Само…
Зад нас се разнесе глас:
— Ламар? Нали те предупредих да не досаждаш на посетителите?
Ламар се сепна и сви рамене, все едно очаква да го ударят. Флойд Хансън се приближи до нас, както обикновено пъхнал ръка в джоба на току-що изгладения си панталон. Днес носеше светлосиво сако, бяла риза и тънка вратовръзка, пристегната с бича глава, изваяна от някакъв лъскав черен камък.
— Здравейте, господин Хансън — поздравих. — Ламар не ми досаждаше.
Хансън ми кимна с кривата си усмивчица, положи длан върху облеченото в кафеникава риза рамо на Ламар и му каза тихо:
— Можеш да тръгваш, Ламар.
— Веднага, господин Хансън — заекна Ламар. Хвърли ми наполовина уплашен, наполовина обиден поглед. После се отдалечи, тътрузейки крака и помъкнал греблото подире си. Хансън го наблюдаваше със снизходително изражение.
— Ламар има добро сърце, обаче си фантазира — обясни ми той.
— Мисли ви за капитан Кук — рекох.
Той кимна усмихнато.
— Не знам откъде изобщо е чул за Питър Пан. Сигурно някой му е прочел историята някога или пък е гледал драматизация. В крайна сметка дори хора като Ламар имат майка. — Извърна се към мен. — Какво мога да направя за вас, господин Марлоу?
— Научихте ли за Лин Питърсън? — попитах.
Той се намръщи.
— Да, разбира се. Трагедия. Не мярнах ли и вашето име в новината за смъртта ѝ във вестника?
— Вероятно. Бях с нея, когато убийците я отмъкнаха.
— Разбирам. Това сигурно ви е съборило.
— Да, „съборило“ е точната дума.
— Защо я „отмъкнаха“, както се изразихте?
— Търсеха брат ѝ.
— Въпреки че е мъртъв?
— А мъртъв ли е?
Хансън не ми отговори, само ме изгледа замислено, навел глава на една страна.
— Искате да ми зададете още въпроси за Нико ли? Наистина нямам какво повече да ви кажа.
— Познавате ли човек на име Лу Хендрикс? — попитах.
Той се замисли.
— Собственика на онова казино в пустинята ли? Срещал съм го. Идвал е в клуба един-два пъти.
— Не е ли член?
— Не, идвал е като гост.
В отсрещния край на поляната участниците в събранието нададоха разпокъсани бурни възгласи. Хансън погледна към тях, заслонил очите си с ръка.
— Както виждате, днес тук са „Благородниците от храма“8, а те понякога са малко шумни. Да пийнем по нещо?
— Мисля, че няма да навреди. Стига да не е чай.
Той се усмихна.
— Насам, моля.
Минахме през входната врата, покрай богато орнаментираната рецепция и оперената рецепционистка със сините очила. Групи старци с фесове се мотаеха по коридорите, в бара и в трапезарията.
— Да отидем в кабинета ми — предложи Хансън. — Там е по-тихо.
Кабинетът му се оказа просторна и красива стая с висок таван, дискретно обзаведена с подбрани светли мебели и с няколко красиви индиански черги на пода. Стените бяха облицовани с ламперия от черешово дърво, имаше бюро като онова на рецепцията, само че по-голямо и по-богато украсено. Хансън със сигурност не се скъпеше по отношение на материалните си удобства. Липсваха обаче всякакви признаци за личен живот — нямаше снимки в рамки на съпруга и деца, нито великолепна фотография на любима с цигара и вълниста коса в стил „Вероника Лейк“, каквито типове като Хансън обикновено поставят на видно място върху бюрото си. Може би не си падаше по жени или пък клубът не гледаше с добро око на личните подробности, но всъщност какво значение имаше. Така или иначе, налице беше нещо почти тревожно в икономичната спретнатост на това място.
8
Античен арабски Орден на благородниците от Мистичния храм — организация, сродна на масонството, със силна социална ориентация. — Б.пр.