Обичай ближния си [bg]

Вечерта ги преместиха в по-голяма килия. Там завариха четирима души. Керн реши, че всички са бежанци, и не им обърна внимание. Беше много изморен и се качи веднага на нара си. Но не можа да заспи. Лежеше с отворени очи, загледан в малкия правоъгълник на решетъчния прозорец. По-късно, към полунощ, доведоха още двамина. Керн не можеше да ги види, но чу гласовете им.

— Кога предполагаш, че ще ни пуснат? — попита тревожно гласът на единия от новодошлите в тъмнината.

Настъпи продължително мълчание преди отговора.

Най-сетне се чу ръмженето на един бас:

— Зависи какво си направил. Ако е убийство за грабеж, доживотен затвор, ако е политическо убийство — една седмица.

— Нищо подобно, просто ме заловиха повторно без паспорт.

— Това е по-тежък случай — изръмжа пак басът. — Можеш да си сигурен, че ще получиш четири седмици.

— Господи! А в куфара ми има пиле. Пържено пиле. Ще се развали, докато ме пуснат.

— Положително — съгласи се басът.

Керн наостри уши.

— Не си ли имал и друг път пиле в куфара? — попита той.

— Да, вярно е — отговори учудено новодошлият. — Откъде знаете, господине?

— Не беше ли затворен и тогава?

— Да, бях. Кой пита? Кой сте вие? Откъде знаете това, господине? — питаше неспокойно гласът от тъмнината.

Керн се засмя. Разсмя се внезапно така, че замалко да се задуши. Този смях беше като мъчителен спазъм, който освободи всички натрупани в душата му вълнения — възмущението от затвора, самотата, безпокойството за Рут, борбата да запази самообладание, ужаса при вида на обесения. Не можеше да сдържи безумния си смях.

— Пилето! — охкаше той. — Пилето е, разбира се! И то в същото положение! Какво съвпадение!

— Съвпадение ли! — изрева възмутеното Пиле. — Не съвпадение, а проклета съдба!