Обичай ближния си [bg]
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Димант
- ISBN: 954-8472-72-4
- Переводчик: Борис Любенов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Обичай ближния си [bg]». Краткое содержание книги:
Той коленичи до ухилената глава, взе студените длани на мъртвеца в своите топли, живи ръце и започна да ги движи така, че гръдният кош да се издига и спуска. От време на време спираше да се ослуша, но не се чуваше никакво дишане. Човекът, който не бе пожелал да говори френски, чукаше на прозорчето и викаше:
— Тъмничарю, тъмничарю!
Гласът му отекваше глухо в килията.
Керн продължаваше изкуственото дишане, но не след дълго го прекрати.
— Диша ли? — попита другият.
— Не. — Керн изведнъж се почувства отчаян и изморен. — Няма смисъл да продължаваме. Този човек е искал да умре. Защо да му пречим?
— Но, за бога…
— Кротувай, човече — каза тихо и намръщено Керн. Не би могъл да изтърпи още една дума. Много добре знаеше какво ще каже другият. Знаеше също, че обесилият се ще се обеси отново, ако го спасят. — Опитай и ти — каза след малко по-спокойно. — Този човек навярно е знаел защо му е дотегнало.
След малко дойде тъмничарят.
— Каква е тази олелия? Да не сте полудели?
— Някой се обеси тук.
— Каква неприятност! Господи! Жив ли е още? — Митничарят отвори вратата. Миришеше на салам и вино. Извади електрическо фенерче от джоба си. — Мъртъв ли е?
— Вероятно.
— Добре, тогава ще се занимаем с него утре сутринта. Стерникош да се оправя. Аз не разбирам нищо от тези работи.
Той си тръгна, но Керн го спря.
— Стой! Веднага ще потърсиш полицай. От дежурна група.
Тъмничарят го погледна втренчено.
— Ако не го доведеш след пет минути, ще стане такъв скандал, че ще ти струва службата.
— Има възможност да го спасят с кислород — извика другият затворник от дъното, където продължаваше да движи като призрак ръцете на обесения.
— Добре започва денят — изръмжа тъмничарят.
След няколко минути дойдоха дежурните и изнесоха обесения. Малко по-късно тъмничарят се върна.
— Ще ми дадете тирантите, коланите и връзките си за обувки.
— Нямам намерение да се беся — каза Керн.
— Няма значение. Трябва да ги предадете.
Предадоха исканите вещи и пак се свиха на нара.
Миришеше отвратително на повърната храна.
— След час ще се развидели и ще почистят — каза Керн.
Гърлото му бе пресъхнало, беше много жаден. Всичко му се струваше изсъхнало и прашасало, като че е погълнал прах от въглища и памук и никога не ще може да се изчисти.
— Ужасно, нали? — каза най-после другият.
— Не — отвърна Керн.
Вечерта ги преместиха в по-голяма килия. Там завариха четирима души. Керн реши, че всички са бежанци, и не им обърна внимание. Беше много изморен и се качи веднага на нара си. Но не можа да заспи. Лежеше с отворени очи, загледан в малкия правоъгълник на решетъчния прозорец. По-късно, към полунощ, доведоха още двамина. Керн не можеше да ги види, но чу гласовете им.
— Кога предполагаш, че ще ни пуснат? — попита тревожно гласът на единия от новодошлите в тъмнината.
Настъпи продължително мълчание преди отговора.
Най-сетне се чу ръмженето на един бас:
— Зависи какво си направил. Ако е убийство за грабеж, доживотен затвор, ако е политическо убийство — една седмица.
— Нищо подобно, просто ме заловиха повторно без паспорт.
— Това е по-тежък случай — изръмжа пак басът. — Можеш да си сигурен, че ще получиш четири седмици.
— Господи! А в куфара ми има пиле. Пържено пиле. Ще се развали, докато ме пуснат.
— Положително — съгласи се басът.
Керн наостри уши.
— Не си ли имал и друг път пиле в куфара? — попита той.
— Да, вярно е — отговори учудено новодошлият. — Откъде знаете, господине?
— Не беше ли затворен и тогава?
— Да, бях. Кой пита? Кой сте вие? Откъде знаете това, господине? — питаше неспокойно гласът от тъмнината.
Керн се засмя. Разсмя се внезапно така, че замалко да се задуши. Този смях беше като мъчителен спазъм, който освободи всички натрупани в душата му вълнения — възмущението от затвора, самотата, безпокойството за Рут, борбата да запази самообладание, ужаса при вида на обесения. Не можеше да сдържи безумния си смях.
— Пилето! — охкаше той. — Пилето е, разбира се! И то в същото положение! Какво съвпадение!
— Съвпадение ли! — изрева възмутеното Пиле. — Не съвпадение, а проклета съдба!