Обичай ближния си [bg]

— Чудесно! — усмихна се Щайнер. — Чудесно!

— Къде е Рут? — попита Керн.

— В Цюрих. Изгониха я оттук. Нищо друго не й се случи. Лило получи писма до теб. Тя е нашата поща. Защото само тя има редовни документи. Рут изпрати до нея писма за теб.

— В Цюрих… — каза Керн.

— Да, синко, лошо ли е?

Керн го погледна и каза:

— Не.

— Живее там у приятели. И ти ще отидеш скоро в Цюрих. Тук постепенно става все по-горещо.

— Да.

Лило дойде при тях. Поздрави Керн така, сякаш е бил на кратка разходка. Тя бе напуснала Русия преди двайсет години и затова два месеца не й правеха впечатление. Беше срещала хора, пристигащи от Сибир и Китай, за които не бе чувала нищо десетина-петнайсет години. Постави внимателно както винаги на един поднос чаши и кафениче.

— Дай му писмата, Лило! — каза Щайнер. — Той няма да закуси, докато не ги види.

Лило посочи подноса. Писмата бяха там, облегнати на една от чашите. Керн ги отвори, започна да чете и изведнъж забрави всичко. Това бяха първите писма, които получаваше от Рут. Първите любовни писма в живота му. От плещите му падна като с магия тежко бреме — разочарованието, че тя не е тук, безпокойството, тревогите, самотата. Той четеше и черните мастилени знаци сякаш започнаха да светят. Друго човешко същество се грижеше за него, тревожеше се какво му се е случило, казваше колко го обича. „Твоя Рут.“ „Господи — помисли си той, — твоя Рут!“

Това изглеждаше почти невъзможно. Твоя Рут! Какво беше имал досега? Няколко флакончета, няколко парчета сапун и дрехите на гърба си. А сега имаше едно човешко същество… Гъстите черни коси. Очите… Не, това беше почти невъзможно.

Той вдигна глава. Лило се беше върнала при колата.

Щайнер пушеше цигара.

— Наред ли е всичко, синко? — попита той.

— Да. Пише ми да не отивам. Казва да не се излагам вече на никакви опасности заради нея.

— Момичешки приказки! — изсмя се Щайнер и му наля кафе. — Пий кафе сега и закуси.

Той се облегна на колата, като наблюдаваше Керн, който вече закусваше. Слънцето изгря през леката бяла мъгла. Керн почувства лъчите му, стори му се, че пие вино. Преди един ден само бе закусвал студена попара в очукано тенекиено канче във воняща стая, докато някой си Лео я правеше още по-воняща с изпусканите след събуждането си газове. А сега хладният утринен ветрец милваше ръцете му. Той ядеше бял хляб и пиеше хубаво кафе, в джоба си имаше писма от Рут. Щайнер се бе облегнал на колата край него.

— Има и добра страна в това да полежиш в затвора — каза той. — И тя е, че след него всичко ти се струва чудесно.

Щайнер кимна. После каза:

— Истинското ти желание всъщност е да заминеш още тази вечер, нали?

— Искам да замина, но искам и да остана — каза Керн. — Бих желал всички да заминем заедно.

Щайнер му подаде цигара.