Дама, поп, асо, шпионин [bg]

18

Което ми оставя Бил, помисли си Смайли.

Почти всяка нощ в Лондон има почивка от градския шум. Десет, двайсет минути, трийсет, дори цял час могат да минат, без да се чуе пиянски стон, детски плач или свирене на гуми преди удар. На Съсекс Гардънс това се случва около три часа. Тази нощ почивката настъпи по-рано, в един, докато Смайли пак стоеше край своя прозорец, загледан като затворник надолу към пясъчната площадка на мисис Греъм Поуп, където преди малко паркира един микробус бедфорд. Покривът му беше нашарен с надписи: „Сидни за 90 дни“, „Атина без почивка“, „Мери Лу, идваме“. Отвътре струеше светлина и той реши, че там спят деца в извънбрачно блаженство. Би трябвало да ги нарича хлапета. Прозорците бяха закрити със завески.

Което ми оставя Бил, мислеше той, все още загледан в спуснатите завески на микробуса и крещящите му околосветски лозунги, което ми оставя Бил и нашия дружески разговор на Байуотър Стрийт, само ние двамата, стари приятели, стари другари по оръжие, които „споделят всичко“, както елегантно се изрази Мартиндейл. Онази вечер Ан излезе някъде, за да може мъжете да останат насаме. Което ми оставя Бил, повтори той и усети как кръвта му кипва, цветовете стават по-ярки и чувството му за мярка започва застрашително да се топи.

Кой беше той? Смайли вече го беше изгубил от фокус. Всеки път, когато си мислеше за него, той си го представяше по-голям и различен. До историята с Ан той смяташе, че познава Бил доста добре, както блестящите му способности, така и недостатъците му. Той беше от поколението преди войната, сякаш безвъзвратно изчезнало, което съумяваше да се ползва с лоша репутация и същевременно да бъде благородно. Баща му беше съдия във върховния съд, две от няколкото му красиви сестри бяха омъжени за аристократи; в Оксфорд беше привърженик на непопулярната десница, вместо на модерната левица, но без да изпада в крайности. От ранна младежка възраст беше любител на пътешествията и самоук художник със смел, макар и твърде амбициозен почерк; няколко негови картини висяха в нелепия палат на Майлс Съркум на Карлтън Гардънс. Имаше връзки във всички посолства и консулства в Близкия изток и ги експлоатираше безпощадно. Редките езици му се удаваха с лекота и когато настъпи трийсет и девета година, Цирка го грабна; бяха го следили години наред. Той изкара главозамайваща война. Беше вездесъщ и очарователен, нестандартен, а понякога и невъзможен. Сигурно беше и героичен. Сравнението с Лорънс беше неизбежно.

Вярно беше, трябваше да признае Смайли, че навремето Бил се заиграваше с много големи дялове от историята; предлагаше всевъзможни грандиозни планове как да се възстанови влиянието и величието на Англия — също като Рупърт Брук24, той рядко използваше името Великобритания. В редките си мигове на обективност обаче Смайли не можеше да си спомни много от тях да бяха стигнали донякъде.

За разлика от това, на него му беше по-лесно да оцени като колега другата страна на Хейдъновата природа — дискретните способности на вроден ръководител на агенти, рядката му уравновесеност при игрите с двойни агенти и замислянето на заблуждаващи операции; умението му да предизвиква топли чувства, дори любов, даже когато това противоречеше на други отношения.